Архив за етикет: metropolitan opera

Елка Бързакова: „Ако операта разчита само на професионалистите, залите щяха да бъдат празни.“

Елка Бързакова е активен член на Ротари клуб, както и на Дружеството на Austria Business Circle, към Австрийското посолство, тя е влюбена в работата си, но най-вече тя е професионален оперен фен.

Срещаме се, за да ни разкаже за любовта си към музиката и пътуванията, която дава резултат в стотици оперни представления в над 50 оперни театъра по света. Метрополитън опера е един от малкото големи оперни театри, които не е посещавала, но пътуването ѝ до там скоро ще бъде записано в черния ѝ виенски органайзер, който е запълнен с дати на симфонични концерти и оперни заглавия чак до края на годината.

Елка Бързакова е гледала опера в София, Стара Загора, Русе и Белоградчик в България, в Инсбрук и Виена в Австрия, в Баден-Баден, в Мюнхен и в Щутгард в Германия, в Лондон в Англия, във Варшава, в Прага и в Будапеща, в Торино, в Милано, в Парма, във Бусето и във Верона в Италия, в Скопие, в Болшой театър и Малий театър в Москва, в Марински театър в Санкт Петербург, в операта в Истанбул, в тази в Сидни и в Сеул.

Разкажете ни за първата Ви среща с операта?

Аз пея добре, свиря на пиано и акордеон и обичам музиката. За първи път отидох на симфоничен оркестър в първите години на гимназията. Чичо ми беше много близък с маестро Саша Попов, който тогава беше главен диригент на Софийската Филхармония, а когато бях студентка вече ходех на симфонични концерти два пъти в седмицата. Първата ми среща с операта беше на малко по-късен етап, може би когато бях на 21 – 22 години. Тогава всички бяха луднали по Васко Абаджиев. Той беше един изключителен цигулар, всички които са имали щастието да го чуят, знаят, че той беше извънземен.

Първата опера, която гледах беше Трубадур. Знам арията на Азучена наизуст, и защото слушах на плоча изпълненията на Ана Тодорова.

Голяма част от оперите, които се представяха в България съм гледала по няколко пъти, защото всеки солист дава интерпретация. Започнаха да се правят и различни постановки – всеки режисьор има свой почерк. В младите си години съм изгледала съм всички опери на български композитори, тези на Парашкев Хаджиев, на Марин Големинов, всичко, всичко – това ми беше забавлението.

По-късно започнах да работя с една фирма от Австрия, моята шефка там беше почти толкова запалена по операта, колкото и аз. Тя знаеше, че когато отивам във Виена, са задължителни или операта или Музикферайн, зависи къде какво интересно има да се чуе, така на тези две места съм била толкова много пъти, че е невъзможно да ги преброя. Последното ми посещение във Виенската опера беше миналата година, когато слушах една Травиата, която ме плени. Изпълнителката в ролята на Виолета, Марина Ребека, родена в Рига – такова пианисимо аз не бях чувала до този момент! Ние бяхме на първи балкон, а аз имах чувството, че ми пее на ухо.

Знаете, че Соня Йончева сега ще бъде в ролята на Виолета в Травиата?       

Да, знам. Аз съм я слушала, но не в Метрополитън, а в Ковънт Гардън. Това също е чудесна опера, която съм посещавала няколко пъти.

Разкажете ни за другите оперните театри, които сте посещавала?  

Често ходя в Миланската скала, наскоро бях и във Варшавската опера, където гледах опера на Станислав Монюшко – техен композитор. Неведнъж съм била и в Будапеща, която е направена по модела на виенската, както и в Прага, където гледах Риголето. Настина искам да отида и до Метрополитън, за да чуя Анна Нетребко в „Манон Леско“. Мога да я гледам и във Виена, но искам да отида в Метрополитън, а имам и виза.

Между другото, заради Анна Нетребко ходих специално до Мюнхенската опера. Тя пя в „Капулети и Монтеки“ на моя любим композитор Белини, един французин беше режисьор и беше много интересно – толкова интересно, че тя се разболя на втория ден. Имаха планирани четири представления, аз разбира се бях купила билети за първото – винаги купувам за първото, защото никога не се знае какво ще стане след това. След второто представление на мястото на Нетребко дойде да пее една японка.  Не знам защо, но този френски режисьор я беше качил на една мивка, в една оскъдна рокля и аз бях сигурна, че ще се разболее – така и стана.

Като споменаваме Анна Нетребко – преди няколко години, бях в Санкт Петербург и в Марински театър нямаше представление по време на моя престой, но аз специално отидох до там, защото се оказа, че в последните години от своето следване в Консерваторията тя е работила там като чистачка.

И ето! Аз обичам и Мария Калас и много често сравнявам двете – слушам Норма на Калас и след това тази на Нетребко. Аз не съм никакъв професионалист, аз съм любител, но мога определено да кажа – Калас е пример за невероятна гласова школовка, но изглежда тъжно по всяко време. Анна Нетребко пък излъчва слънце – дали казва „Добър ден“ или пее, или киха на сцената – тя грее и това нещо е заразително, независимо от къде идваш.

Иска ми се да спомена, че аз се чувствам горда, защото мисля, че представленията, които е направил академик Карталов в Белоградчик са приказни. Града, който е почти умрял, разцъфва като цвете – компилацията от цветове на фона на тези скали е приказна – много съм доволна.

Всяка година ходя и във Верона, там гледах Набуко миналата година, дирижиран от Юлиян Ковачев, който малко преди това беше получил инфаркт по време на репетиция. Аз като оперен фен мога да кажа, че за първи път изживях такова нещо – публиката да вика на бис хора.

Това се случи и в постановката на Метрополитън, определено беше много вълнуващо… Особено трогателна беше връзката на Джеймс Ливайн с хора и солистите.

Преди три години, когато се честваше 200 години от рождението на Верди, бях в Парма и в Бусето. В Бусето гледах един млад диригент, който през цялото време пя всички партии на солистите на хора. За Парма дори не искам да започвам… Трябва да кажа, че обожавам Верди, цялата му музика е великолепна.

 

А кой е най-впечатляващият оперен театър, в който сте била?

Като сграда може би Виенската опера. Тя е и най-поддържана, и за първи път видях, благодарение на един австрийски спонсор – инсталирани дисплеи на всяка седалка, на които тече текста на операта на два езика.

Това което много силно впечатлява в Ковън Гардън, е залата в която можеш да пиеш шампанско и да вечеряш в големия антракт. Това, обаче, трябва да се резервира предварително.

Отчаяна съм от ремонта на Болшой театър, защото са унищожили най-хубавите зали – шампанското вече се сервира в една малка зала, а голямата са декорирали изцяло против моя вкус, столовете в партера нямат подлакътници, всичко е в тежко червено и златно – ще се замисля дали ще се върна там. Малай театър от друга страна е направен с много вкус.
Операта в Сидни е много смешна. Импозантността на тази опера, която е станала емблема на Австралия, може да бъде видяна само от лодка в океана. Когато влезеш вътре, те посреща един студен сиво-зелен цимент, който изобщо не ми хареса, може би защото като европейци очакваме повече уют.

Миланската скала е малко вехта, въпреки цената на билетите. Важно е да кажем, че цената се определя и от това кой пее. За Анна Нетребко в Мюнхен, например билетът ми беше почти 400 евро, за Скалата билетите на хубавите места са към 300 евро.

Имате ли други любими артисти?       

От българските много харесвах Райна Кабаиванска в младите ѝ години, обичам и Монсерат Кабайе, бях влюбена в гласа ѝ. Отидох да я гледам преди година, но излязох след 10 минути, не успях да дослушам дъщеря ѝ, нито нея. Тя е вече с такова тремоло, че гласът се клати в два различни тона.

Гена Димитрова е незабравима, още помня нейната Тоска, имах чувството, че операта ще се разруши, защото стените не издържаха нейния глас. От онова време помня и Катя Попова, но нека се концентрираме в настоящето, защото аз мога да говоря за миналото много дълго.

Разкажете ни някои от интересните истории, които пазите от своите пътувания.

Гордея се с познанството си със Зубин Мета, което се случи по едно щастливо стечение на обстоятелствата. Филхармонията на Лос Анджелис беше гост в България преди много години за две представления на 7 и 8 декември. Беше без никакво обявление, всичко беше разпродадено вътрешно, между членове на партията и посолства. Аз чух случайно от моя приятелка и на 8 декември в 5 часа застанах пред зала България. Появи се едно момче с два билета на най-хубавите места, а в тази зала това са 8 и 9 ред, и аз взех единия.

За първи път, когато видях Зубин Мета, той беше много красив – строен, слаб, облечен в черно сако и поло. Той беше първият композитор, който дирижираше без партитура, без нищо пред себе си. Публиката го аплодира 4 пъти, съставът пък беше от 104 човека, те не можеха да се съберат на сцената – бяха отворили страничните врати и хора свириха в коридорите.

След представлението публиката не бързаше, а аз пък съвсем не бързах и докато хората излизаха при мен дойде един приятел на моя съпруг – преподавател по виола в консерваторията и ме попита – „Говориш ли някакви езици, защото поканих първата виола на вечеря, но трудно се разбираме?“.  Казах, че ще отида.

Зубин Мета получи само един букет, още го помня, от хризантеми. Докато чаках моите приятели той излезе пръв с този букет в ръката, погледна ме и го даде с думите – „Вие сте толкова красива, заслужавате го повече от мен?“

После го видях отново на вечерята, той седна на нашата маса и ми написа специална покана. Каза ми, че много пътува, но ми написа адреса и телефона си и ми каза къде държи ключа от къщата си, за да мога да го открия, когато отида в Лос Анджелис . Тогава се замислих, че тези хора, те не могат изобщо да си представят – в тези години за нас Америка беше като друга планета, не можех да си помисля, че някой ден ще отида там.

Но след това го видях още два пъти. Веднъж след като нашият Ротари клуб се побратими с Ротари клуба на Алтьотинг. Там бях поканена при едно семейство и ги помолих да отидем на опера, така се видях отново със Зубин Мета, който се беше оженил за германка. Вторият път го видях във Виена на концерт на Тримата тенори.

Нещо по-скорошно е концертът на Ланг-Ланг в Баден-Баден през 2015, на който присъстваше холандската принцеса. След края на концерта, в който се свиреше само Моцарт всяка дама получи по едно лале, донесено от Холандия.

Хубавите истории са безкрайно много.

А имате ли любим композитор?

На първо място Верди. В класическата, симфоничната музика – Бетовен, Шопен и Малер, който за жалост свирят много малко.

В тези концерти, обаче, няма шоу. Те не са Андре Рийо, на тях трябва да отидеш подготвен и да знаеш, че в тези 2 часа си закотвен. При операта също трябва подготовка – най-малкото да прочетеш либретото. При Андре Рийо пък можеш и да си танцуваш – той не се сърди. Аз съм гледала един негов концерт в You Tube, където освен една огромна сцена, има маси, хоратя ядат, музикантите от неговият оркестър минават наоколо. Скоро отивам в Берлин да го слушам.

Когато слушаш Бетовен, започваш да се вглъбяваш, защото се замисляш какво е било в главата му, за да напише такава музика, а класическата музика има и друга страна. Наскоро нашето Ротари спонсорира едно представление – оперета, която през цялото време те държи в приповдигнато настроение, от което човек също има нужда.

Ако вземем за пример Вагнер, който последно гледах в доста луксозната опера в Сеул, ето той за мен е труден за слушане повече от веднъж. Но пък не знам дали знаеш, състава на нашата опера отиде в Германия с четири опери на Вагнер по повод 100 години от рождението му и им  взе акъла. Светът има нужда и от двете.

Спомням си и един от концертите на Клаудио Абадо, който винаги е много сериозен, тогава той дирижираше произведение от един австрийски композитор, което беше неслушаемо – скачане по клавишите. След това последва класика в жанра и всичко беше добре прието.

Музиката е сложно нещо. Може би най-големите професионалисти могат да разберат това скачане по тоновете, а аз имам нужда от поне малко „певучо“, да мога да си запея поне малко от това, което съм чула.

Мислите ли, че срещата на дигиталния свят с операта е добра?

О да! Светът се развива толкова бързо – на мен ми е толкова приятно, сещам се за нещо и мога да го чуя по пижама в леглото. А и благодарение на новите технологии, работата е винаги с мен и аз мога да отида навсякъде и да използвам свободното си време както поискам.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                И в този смисъл операта в кино е един чудесен начин да видиш много неща, които иначе не можеш.

Евгений Онегин от Пьотр Илич Чайковски

22 април 2017, 19:55; 218 мин (2 антракта)

26 април 2017, 19:00 (повторение)

Либрето: Константин Шиловски, Пьотр Илич Чайковски

Диригент: Робин Тичати
Постановка: Дебора Уорнър
Сценография: Том Пай

Костюми: Клои Оболенски

Осветление: Джийн Калман
Видео: Фин Рос и Иън Уилям Галоуей

Хореограф: Ким Брандстръп

В ролите: Ана Нетребко (Татяна), Елена Максимова (Олга), Алексей Долгов (Ленски), Димитри Хворстовски (Онегин), Щефан Коцан (Гремин)

Анна Нетребко отново влиза в една от най-аплодираните си роли, тази на Татяна – наивната девойка, горещо влюбена в Онегин, която в хода на действието израства до достолепна дама. Дмитрий Хворостовски участва като главния герой, който отблъсква любовта на Татяна, докато не се оказва твърде късно. Робин Тичати, музикален директор на оперния фестивал в Глайндбърн, Великобритания, дирижира постановката на Дебора Уорнър, позната от откриването на сезон 2013/2014 на Mетрополитън. Алексей Долгов изпълнява ролята на ревнивия приятел на Онегин – Ленски, заедно с Елена Максимова като сестрата на Татяна – Олга и Щефан Коцан като княз Гремин.

Операта е базирана на класическия роман в стихове на Александър Сергеевич Пушкин, в който той създава руски вариант за типичния анти-герой от Романтизма в началото на ХIХ век – аристократ измъчван от традициите и скуката в своето обкръжение. Трите действия на операта създават жива панорама на руския живот – от забавленията в селското имение, флиртовете и дуелите, до аристократичните порядки в Санкт Петербург, а музиката  добавя изтънченост и меланхолия. Постановката на Метрополитън премества действието в една по-късна епоха – около времето, когато операта на великия руски композитор се появява за първи път на професионална сцена през 1881 г. в Болшой театър, Москва.

Анна Нетребко влага цялото си сърце в изпълнението на Татяна

Рупърт Кристиансен, Телеграф

билети на: http://cinemacity.bg/

Идоменей от Волфганг Амадеус Моцарт ЗА ПЪРВИ ПЪТ НА ЖИВО В HD

25 март 2017, 18:55; 238 мин (2 антракта)

Либрето: Джамбатиста Вареско

Диригент: Джеймс Ливайн

Постановка: Жан-Пиер Понел

Сценография и костюми: Жан-Пиер Понел

Осветление: Гил Уекслър

В ролите: Елза ван ден Хеевер (Електра), Надин Сиера (Илия), Алис Куут (Идамант), Матю Поленцани (Идоменей), Алън Опи (Арбаче)

Вече на поста почетен музикален директор, маестро Джеймс Ливайн отново е на диригентския пулт в Метрополитън за моцартовата опера „Идоменей“. Класическата продукция на прочутия Жан-Пиер Понел, която този сезон се завръща на сцената на Метрополитън след повече от десетилетие, е с участието на Матю Поленцани в главната роля. Изпълнителският състав включва още Елза Ван ден Хеевер като Електра, Алис Куут като Идаманте, Надин Сера като Илиа и Алан Опи като Арбаче.

„Идоменей“ е първият голям шедьовър на Моцарт в този жанр, който той написва едва 24-годишен. Композиторът влага всичко научено за италианската опера-сериа, но разработва и новаторски идеи. Намесва се и в написването на текста, за да се създаде по-голям драматизъм и динамика на действието. Вдъхновен от древногръцката митология, сюжетът разказва за критския цар Идоменей, подложен от боговете на тежко изпитание. За да спаси себе си и своите хора от жестока буря при връщането у дома след края на Троянската война, Идоменей обещава да предаде в жертва на морския бог Посейдон първия човек, когото срещне. Оказва се, че това е собственият му син. Въпреки успеха на премиерата през 1781 г. в Мюнхен, заглавието изпада в забвение за дълъг период. В наши дни то все по-често се явява на афишите на оперните театри по света в оригинални интерпретации.

Първият оперен шедьовър на Моцарт е отново на сцената на Метрополитън.

 

Травиата от Джузепе Верди

11 март 2017, 19:55; 153 мин (1 антракт) в София  

15 и 22 март 2017, 19:00 ч (повторения) в София

18 март, 18:00 ч (повторение) в Русе 

18 май, Пловдив 

Либрето: Франческо Мария Пиаве

Диригент: Никола Луизоти
Постановка: Вили Декер

Сценография и костюми: Волгфанг Гусман

Осветление: Ханс Тьолщеде
Хореограф: Атол Фармер

В ролите: Соня Йончева (Виолета Валери), Майкъл Фабиано (Алфред Жермон), Томас Хемпсън (Жорж Жермон)

Соня Йончева представя за първи път своята невероятна интерпретация на обречената куртизанка Виолета Валери пред зрителите на Метрополитън: На живо от Ню Йорк, а заедно с нея е изгряващият американски тенор Майкъл Фабиано в ролята на нейния любовник Алфред. Томас Хемпсън пее една от своите най-добри партии – тази на Жорж Жермон, осъдителния баща на Алфред. На сцената на Метрополитън режисьорът Вили Декер възстановява своята, станала вече култова, постановка със звездите Анна Нетребко и Роландо Виясон, за която се носят легенди след Залцбургския фестивал през 2005 г. Сега на диригентския пулт е директорът на Операта в Сан Франциско Никола Луизоти.

След големите успехи на нюйоркска сцена като Мими, Джилда и Дездемона, Соня Йончева отново се превъплъщава в трагична оперна героиня. Виолета Валери се смята за върхова роля за всеки сопран, заради неизчерпаемите вокални и драматични възможности, които дава. Младата българска оперна звезда вълнува с дълбочината и естествеността на интерпретацията си, в която не се притеснява да вложи и затрогваща искреност. Изчистената и стилизирана сценография на Волгфанг Гусман носи допълнителни предизвикателства за хора и солистите в „Травиата“.

„Соня Йончева добавя името си към списъка от велики Виолети на сцената на Метрополитън.“

Джеймс Джордан, Обзървър

Русалка от Антонин Дворжак ЗА ПЪРВИ ПЪТ НА ЖИВО В HD

25 февруари 2017, 19:55; 220 мин (2 антракта)

Либрето: Ярослав Квапил
Диригент: сър Марк Елдър
Постановка: Мери Зимърмен
Сценограф: Дейниъл Остлинг
Костюми: Мара Блуменфелд
Осветление: Т. Дж. Геркенс

Хореограф: Остин МакКормик
В ролите: Кристине Ополайс (Русалка), Катарина Далайман (Чуждестранната Принцеса), Джейми Бартън (Йежибаба), Брандън Йованович (Принцът), Ерик Оуенс (Водният дух)

 

Кристине Ополайс участва в нова продукция на операта, която ѝ носи първия международен успех – приказната творба на Антонин Дворжак за трагичната съдба на Русалка.  Сър Марк Елдър дирижира тази нова постановка на Мери Зимърмен, в която участват още Брандън Йованович като Принца, който пленява сърцето на водната нимфа Русалка; Катарина Далайман като съперницата на Русалка – Чуждестранната принцеса; Ерик Оуенс като Водния дух, бащата на Русалка и Джейми Бартън като двуличната вещица Йежибаба.

Типичен пример за късния романтизъм, „Русалка“ е най-поставяната опера на Дворжак, който още приживе е бил особено популярен в Америка заради посещенията и концертите си на континента. Той я нарича „лирична приказка“ и в нея разработва в музика популярната легенда за трагичната любов на влюбената в човешко същество русалка. Използва и някои мелодии с чешко фолклорно звучене, както и по-универсални теми, за да интерпретира сблъсъка между хората и свръхестествените сили. Една от най-разпознаваемите сцени в оперната литература е арията на Русалка, наречена „Песен към месеца“, изпълнявана от едни от най-изявените сопрани на световната сцена.

За една нощ ролята на Русалка катапултира Кристине Ополайс до върха на оперния небосклон…

www.musicwebinternational.com