Архив за етикет: live in hd

ГАЛЕРИЯ:“Травиата“ със Соня Йончева и Майкъл Фабиано

Реклами

Травиата от Джузепе Верди

11 март 2017, 19:55; 153 мин (1 антракт) в София  

15 и 22 март 2017, 19:00 ч (повторения) в София

18 март, 18:00 ч (повторение) в Русе 

18 май, Пловдив 

Либрето: Франческо Мария Пиаве

Диригент: Никола Луизоти
Постановка: Вили Декер

Сценография и костюми: Волгфанг Гусман

Осветление: Ханс Тьолщеде
Хореограф: Атол Фармер

В ролите: Соня Йончева (Виолета Валери), Майкъл Фабиано (Алфред Жермон), Томас Хемпсън (Жорж Жермон)

Соня Йончева представя за първи път своята невероятна интерпретация на обречената куртизанка Виолета Валери пред зрителите на Метрополитън: На живо от Ню Йорк, а заедно с нея е изгряващият американски тенор Майкъл Фабиано в ролята на нейния любовник Алфред. Томас Хемпсън пее една от своите най-добри партии – тази на Жорж Жермон, осъдителния баща на Алфред. На сцената на Метрополитън режисьорът Вили Декер възстановява своята, станала вече култова, постановка със звездите Анна Нетребко и Роландо Виясон, за която се носят легенди след Залцбургския фестивал през 2005 г. Сега на диригентския пулт е директорът на Операта в Сан Франциско Никола Луизоти.

След големите успехи на нюйоркска сцена като Мими, Джилда и Дездемона, Соня Йончева отново се превъплъщава в трагична оперна героиня. Виолета Валери се смята за върхова роля за всеки сопран, заради неизчерпаемите вокални и драматични възможности, които дава. Младата българска оперна звезда вълнува с дълбочината и естествеността на интерпретацията си, в която не се притеснява да вложи и затрогваща искреност. Изчистената и стилизирана сценография на Волгфанг Гусман носи допълнителни предизвикателства за хора и солистите в „Травиата“.

„Соня Йончева добавя името си към списъка от велики Виолети на сцената на Метрополитън.“

Джеймс Джордан, Обзървър

Русалка от Антонин Дворжак ЗА ПЪРВИ ПЪТ НА ЖИВО В HD

25 февруари 2017, 19:55; 220 мин (2 антракта)

Либрето: Ярослав Квапил
Диригент: сър Марк Елдър
Постановка: Мери Зимърмен
Сценограф: Дейниъл Остлинг
Костюми: Мара Блуменфелд
Осветление: Т. Дж. Геркенс

Хореограф: Остин МакКормик
В ролите: Кристине Ополайс (Русалка), Катарина Далайман (Чуждестранната Принцеса), Джейми Бартън (Йежибаба), Брандън Йованович (Принцът), Ерик Оуенс (Водният дух)

 

Кристине Ополайс участва в нова продукция на операта, която ѝ носи първия международен успех – приказната творба на Антонин Дворжак за трагичната съдба на Русалка.  Сър Марк Елдър дирижира тази нова постановка на Мери Зимърмен, в която участват още Брандън Йованович като Принца, който пленява сърцето на водната нимфа Русалка; Катарина Далайман като съперницата на Русалка – Чуждестранната принцеса; Ерик Оуенс като Водния дух, бащата на Русалка и Джейми Бартън като двуличната вещица Йежибаба.

Типичен пример за късния романтизъм, „Русалка“ е най-поставяната опера на Дворжак, който още приживе е бил особено популярен в Америка заради посещенията и концертите си на континента. Той я нарича „лирична приказка“ и в нея разработва в музика популярната легенда за трагичната любов на влюбената в човешко същество русалка. Използва и някои мелодии с чешко фолклорно звучене, както и по-универсални теми, за да интерпретира сблъсъка между хората и свръхестествените сили. Една от най-разпознаваемите сцени в оперната литература е арията на Русалка, наречена „Песен към месеца“, изпълнявана от едни от най-изявените сопрани на световната сцена.

За една нощ ролята на Русалка катапултира Кристине Ополайс до върха на оперния небосклон…

www.musicwebinternational.com

Ромео и Жулиета от Шарл Гуно НОВА ПРОДУКЦИЯ

21 януари 2017, 19:55; 184 мин (1 антракт)

25 януари 2017, 19:00

Либрето: Жул Барбие, Мишел Каре
Диригент: Джанандреа Носеда
Постановка: Бартлет Шер
Сценография: Майкъл Иъргън
Костюми: Катрин Зубър
Осветление: Дженифър Типтън
Хореография: Чейс Брок

В ролите: Диана Дамрау (Жулиета), Виторио Григоло (Ромео), Елиът Мадоре (Меркуцио), Михаил Петренко (Отец Лоренцо)

След участието на Виторио Григоло и Диана Дамрау в „Манон“ в Метрополитън през 2015 г., вестник Ню Йорк Таймс написа, че „…температурата се покачва  до точка на кипене, когато двамата са на сцената заедно“. Сега страстният дует се събира отново за премиерата на операта „Ромео и Жулиета“ от Гуно по пиесата на Уилям Шекспир. Дамрау дебютира в ролята на Жулиета в новата продукция, дирижирана от Джанандреа Носеда. Елиът Мадоре пее Меркуцио, а Михаил Петренко – Отец Лоренцо. Постановката на Бартлет Шер е копродукция с миланската „Ла Скала“, представена за първи път с успех на фестивала в Залцбург през 2008 г.

Творбата на Шарл Гуно от 1867 г. е любима на оперната публика и е чудесен пример за френския романтизъм, който поставя на преден план финеса, чувствеността и вокалната грация пред евтините сценични ефекти. В центъра на вниманието са двамата влюбени с цели четири неустоими дуета. Сценографията е мащабна, а костюмите са богати и пищни, с леко декадентски привкус, вдъхновени от филма на Федерико Фелини „Казанова“.

Диана Дамрау и Виторио Григоло … бурна химична реакция… www.newyorkcitytheatre.com

Набуко от Джузепе Верди ЗА ПЪРВИ ПЪТ НА ЖИВО В HD

7 януари 2017, 19:55; 164 мин (1 антракт)

11 януари 2017, 19:00 (повторение)

Либрето: Темистокле Солера

Диригент: Джеймс Ливайн

Постановка: Илайджа Мошински

Сценография: Джон Нейпиър

Костюми: Андриън Неофиту

Осветление: Хауърд Харисън

В ролите: Людмила Монастирска (Абигайл), Джейми Бартън (Фенена), Ръсел Томас (Исмаел), Пласидо Доминго (Набуко), Димитри Белоселкий (Закария)

Дългогодишният музикален директор на Метрополитън Джеймс Ливайн дирижира една от ранните драматични опери на Верди за падането на Древен Йерусалим в ръцете на Навуходоносор (Набуко), с Пласидо Доминго, който добавя тази нова баритонова роля в репертоара си. Людмила Монастирска пее ролята на жената-воин Абигаил – своенравната дъщеря на Набуко, а Джейми Бартън е Фенена. Ще чуем Ръсел Томас като Измаел, а Дмитрий Белоселский като пророка Захария – ролята от неговия дебют в Метрополитън през 2011 г.

„Набуко“ е творбата, която носи на 28-годишния Джузепе Верди международна слава веднага след премиерата й в миланската „Ла Скала“ през 1842 г. Още тогава хорът на пленените евреи (“Va, pensiero sull’ali dorate” / „Летете, мисли, на златни крила“ ) се превръща в химн за революционно настроените италианци. Въпреки много от описаните историческите съвпадения и реални личности, някои от героите в операта са измислени от либретиста Темистокле Солера, за да се създаде нужния драматизъм.

„Доминго представя един достоен, смел и харизматичен Набуко“

Фиона Мадъкс, Гардиън

 

 

 

 

Внушителната музика на Кая Саариахо

Работата на финландската композиторка се движи между крайностите на чистия тон и шума и често намира загадъчна красота в зоната помежду им

През седемдесетте, когато финландската композитор Кая Саариахо учи в академия Сибелиус в Хелзинки, тя има периоди на парализираща несигурност. Нейният учител, Пааво Хеиниен й казал да стои пред огледалото и да повтаря по десет пъти на ден: „Аз мога да го направя.“
И наистина – тя може. Саариахо, която сега е на шестдесет и четири е движеща сила в съвременната музика в продължение на десетилетия, а до края на есенния сезон в Ню Йорк работата й ще бъде толкова разпространена, колкото тази на Бетовен. Нюйоркската филхармония наскоро представи вечер на Саариахо в Park Avenue Armory. На 19 и 20 ноември, Международният ансамбъл за съвременна музика и студентите от Музикалното училище Mannes изпълниха „Страстта на Симон,“ нейната оратория в чест на Симон Вейл. AXIOM, групата за нова музика на училището „Джулиард“ ще свири програма на Саариахо на 12 декември. На 1 декември, нейната опера „Любов отдалече“, един очарователен разказ за обречена средновековна любов, влезе в репертоара на Метрополитън опера.

Саариахо може да е имала своите кризи на съмнение, но от самото начало тя знае какво иска. Нейна основна идея, която може да бъде намерена в десетки от прозиведенията ѝ, е внушителния простор на звука, който се променя в ушите на слушателя и вибрира със скрит живот. За първи път тя улавя този звук в Париж, в началото на осемдесетте години, когато се намира в IRCAM, центъра на Пиер Булез за музика и технологии. Тогава тя е в контакт със „Spectralist“ училището на композитори като Жерар Грисей и Тристан Мюриъл, които анализират акустичните свойства на звука и произтичащите от тях музикални структури. Работата на Саариахо, като и техните, се движи между крайностите на чистия тон и шума, често намираща загадъчна красота в зоната помежду им. Откриващата сцена на „Любов отдалече“ е пример за това: от дълбок, разтърсващ си-бемол се ражда комплексен акорд от обертонове, който отзвучава не само в пространството, но и в съзнанието. Ние вече влизаме в съзнанието на трубадура Жофре Рюдел, който композира шансон и размишлява за непостижимата любов в първата сцена.

Много от постановките на Саариахо, и не само театралните такива, са визуално привлекателни, с претенция да намекват за светлина, вода, градини и нощ. В Armory, Филхармонията се възползва от живописността като създава мултимедийно преживяване върху музиката на Саариахо в четири части с непрекъсната последователност: „Lumière et Pesanteur“ или „Светлина и Гравитация“; „D’OM LE VRAI SENS“ или „Истинският смисъл на човека“ концерт за кларинет; „Lonh,“ за глас и електроника; и „Кръгла карта“, за оркестър и електроника. Пиер Ауди, новият артистичен директор на Armory, реализира продукцията, като насърчава солистите – кларнетиста Карл Криику и сопраното Дженифър Зетлан – да се лутат из отворено пространство на Armory. Композиторът и видео-художник Жан-Батист Бариер, съпругът на Саариахо, създава изкусителният поток от средновековни и абстрактни образи, които бяха показани на голям екран над оркестъра. Филхармонията свири брилянтно под палката на Еса-Пека Салонен, бивш състудент на Саариахо в академията Сибелиус.

Опасността, която идва с този вид на представяне е, че тя може да отвлече вниманието от музикалната стойност на произведението. „D’OM LE VRAI SENS“, обаче, така или иначе е с полу-театрална концепция. Тя се основава на серия от гоблени от петнадесети век, известни като „Дамата и Еднорога“, в който жена от висшето общество се появява в компанията на еднорог, лъв, маймуна, и други същества, в алегорични изображения на петте сетива. Кларинетистът се възползва от „мултифоникс“ (техники за възпроизвеждане на множество тонове наведнъж), за да пресъздаде животните със звуци на рев, крясък, тракане и цвилене. (Оказва се, че еднорозите цвилят.) Солистът е дирижиран да се движи из залата, а в края, няколко цигулари се присъединяват към него. Кирику – друг от талантливите възпитаници на академия Сибелиус през седемдесетте и осемдесетте години  – се вживява в ролята, свирейки с една ръка, докато почти танцува. Кирику е наелектризиращ всеки път, когато съм го виждал да свири, дали в „Крафт“ на Магнус Линдберг на фестивала в Охай, или Концерта за кларинет на Моцарт. Неговата реалност допълва неземна аура на Саариахо.

(цялата статия на Алекс Рос за New Yorker четете тук: http://www.newyorker.com/magazine/2016/10/31/the-oceanic-music-of-kaija-saariaho)