Архив за етикет: сезон 2015/2016

Самсон и Далила от Камий Сен-Санс (Нова продукция)

20 октомври 2018, 19.55 ч.                                                        

21 ноември 2018, 19.00 ч. (повторение)

3ч 04мин (2 антракта)

Либрето: Фердинанд Лемер
Диригент: Сър Марк Елдер
Режисьор: Дарко Тресняк
Сценография: Александър Додж
Костюми: Линда Чо
Осветление: Доналд Холдър
Хореография: Остин Маккормик
В ролите: Роберто Аланя (Самсон), Елина Гаранча (Далила), Лоран Наури (Върховен жрец), Елчин Азизов (Абимелех), Дмитрий Белоселски (Старият юдеин)

Когато мецосопранът Елина Гаранча и тенорът Роберто Аланя обединиха сили на сцената на Мет през 2010 г. в „Кармен“, резултатът беше наелектризиращ. Сега звездното дуо ще се събере отново, и отново в чувствена френска творба, която ръководството на оперния театър избира за тазгодишното откриване на сезона.

„Самсон и Далила“ е единствената от 12-те опери на прочутия френски композитор Камий Сен-Санс, която продължава да се играе по света с голям успех. Библейската приказка за измамната любов и предателството, но и за силата на вярата и жертвоготовността е в основата на либретото на Фердинанд Лемер, който използва текстове от Стария Завет.

Роденият в Сърбия театрален режисьор Дарко Тресняк прави дебюта си в Метрополитън опера, след като работи успешно в Лосанджелиската опера и получава награда „Тони“ през 2014 г. за дебюта си на Бродуей. Постановката му на „Самсон и Далила“ е ярка и съблазнителна, с монументални декори в последното действие, което се развива в храма на филистимците. Сър Марк Елдер е поканен да дирижира първата нова постановка на тази опера за последните 20 години.

Роберто Аланя демонстрира героичен глас като Самсон… Игра с цялото си сърце (Mарк Пулинджър, Bachtrack)

 

Advertisements

Електра от Рихард Щраус НОВА ПРОДУКЦИЯ

30 Април, 2016, 19:55 ч

Продължителност: 1 ч и 45 мин. (без антракт)
Диригент: Еса-Пека Салонен

Продукция: Патрис Шеро
Сценичен режисьор: Винсант Юге
Сценограф: Ричард Педуци
Костюми: Каролин де Вивас
Осветление: Доминик Бругиер
В ролите: Нина Стеме (Електра), Адриана Пиечонка (Хризотемис), Валтрауд Майер (Клитемнестра), Буркхард Улрих (Егист), Ерик Оуенс (Орест)
Пламенната трагедия на Щраус за античната гръцка принцеса, твърдо решена да отмъсти, се явява  и последната оперна продукция в Метрополитън на легендарния режисьор Патрис Шеро, починал през 2014 г., без да успее да я види. Еса-Пека Салонен направи невероятен дебют като диригент в продукцията на Шеро „От къщата на мъртвите” по Яначек през 2009 г. и се завръща, за да дирижира великолепния изпълнителски състав, воден от Нина Стеме като обсебената и кръвожадна главна героиня. Валтрауд Майер прави своя дебют в ролята на Клитемнестра, майка на Електра и жертва на нейната ярост,на сцената на Метрополитън, заедно с Адриана Пиечонка като сестрата на Електра – Хризотемис; Ерик Оуенс играе нейният брат-отшелник, а немският тенор Буркхард Улрих, с дебют в Метрополитън, се въплъщава в ролята на корумпирания монарх Егист. Дългогодишният партньор на Шеро Винсент Юге отговаря за постановката на сцената на Метрополитън.

 

Прочутият диригент и композитор Еса-Пека Салонен поема музикалното ръководство в „Електра“, а Рихард Щраус му осигурява най-многобройния оркестър в оперната литература, с невероятна палитра от цветове: от лириката, когато героите изразяват нежност и любов, до бруталните дисонанси в моментите, когато са на ръба на разума.

 

„Удивителна Електра с Нина Стеме!  Ако Имамура, bachtrack.com

 

 

Роберто Деверьо от Гаетано Доницети ПРЕМИЕРА В МЕТРОПОЛИТЪН

16 Април, 2016, 19:55

Продължителност: 3 ч и 05 мин (2 антракта)
Диригент: Маурицио Бенини
Продукция: Сър Дейвид МакВикар
Сценограф: Сър Дейвид МакВикар
Костюми: Мориц Юнге
Осветление: Пола Констабъл
Хореография: Леа Хаусман

В ролите: Сондра Радвановски (Елизабет), Елина Гаранча (Сара), Матю Полензани (Роберто Деверьо), Мариуш Квиечен (Херцог Нотингам)

Последната опера от трилогията за Тюдорите на Доницети е фокусирана върху вече възрастната кралица Елизабет I, принудена да подпише смъртната присъда на благородник, в когото е влюбена. Сър Дейвид МакВикар, който режисира премиерите в Метрополитън на „Анна Болейн” и „Мария Стюарт”, се завръща и за последната част от поредицата. Знаменитият белкантов сопран Сондра Радвановски изпълнява ролята на Елизабет I след главните роли и в другите две опери от трилогията – певчески подвиг, извършван само от Бевърли Силс през 70-те в Ню Йорк и неповтарян досега. Матю Полензани влиза в ролята на Роберто Деверьо, Елина Гаранча е Сара, херцогиня на Нотингам и таен враг на кралицата; в постановката участва и Мариус Квиечен като херцог Нотингам. Маурицио Бенини дирижира тези първи за Метрополитън изпълнения на операта.

Майсторството на Доницети като мелодик и чудесното познаване на човешките гласове са напълно разкрити в „Роберто Деверьо“. Творбата започва с увертюра, в която е вплетен английския химн „Бог да пази кралицата“ и завършва с класическа за белкантовата традиция сцена на полудяването. Либретото на Камарано е базирано на истински събития от английската история в края на XVI век. Талантът на Доницети, който е създал 75 оперни заглавия в едва 51-годишния си живот, тук е в най-високата си точка.

Като Кралица Елизабет в „Роберто Деверьо” Радвановски постигна бляскав триумф на певчески и актьорски умения и предизвика вълнение, от което настръхват косите” Фред Плоткин

 

Мадам Бътерфлай • ГАЛЕРИЯ •

butterfly act one_127_kh
A scene from Act I of PucciniÕs ÒMadama Butterfly.Ó Photo: Ken Howard/Metropolitan Opera.
BFLY_3234a
Madama Butterfly

 

BFLY_3527a
Madama Butterfly
butterfly act one_127_kh
A scene from Act I of Puccini’s Madama Butterfly. Photo: Ken Howard/Metropolitan Opera.
BUTTERFLY Alagna as Pinkerton_1188
Roberto Alagna as Pinkerton in Puccini’s “Madama Butterfly.” Photo: Marty Sohl/Metropolitan Opera
BUTTERFLY Alagna as Pinkerton_1763
Roberto Alagna as Pinkerton in Puccini’s “Madama Butterfly.” Photo: Marty Sohl/Metropolitan Opera
BUTTERFLY scene_1482
A scene in PucciniÕs ÒMadama ButterflyÓ with Dwayne Croft as Sharpless, Maria Zifchak as Suzuki, Roberto Aronica as Pinkerton, and Edyta Kulzak as Kate. Photo: Marty Sohl/Metropolitan Opera Taken during the final dress rehearsal on October 21, 2008 at the Metropolitan Opera House in New York City.
Madama Butterfly
Madama Butterfly
Madama Butterfly
Madama Butterfly
Madama Butterfly
Madama Butterfly
Madama Butterfly
Madama Butterfly
Madama Butterfly
Madama Butterfly
Madama Butterfly
Madama Butterfly

Найден Тодоров: „Давам десет години от живота си, за да дирижирам „Тоска“ с Анна Нетребко или Соня Йончева!“

Найден Тодоров Концерт Панчо Владигеров 2015, Русе
фотограф Атанас Пеев

В сезон 2015/2016 на Метрополитън опера: На живо от Ню Йорк, в който имаме удоволствието да гледаме три от най-красивите заглавия на Пучини – „Турандот“, „Манон Леско“ и „Мадам Бътерфлай“ , се срещаме с диригента Найден Тодоров, който разказва за своята особена връзка с операта и композитора.

Разкажете ни за първата си среща с оперното изкуство.

Никога няма да забравя първия си сблъсък със света на операта – мисля, че бях на 7 години, в първи клас. От училището бяха организирали посещение на спектакъл в Пловдивска опера – „Севилският бръснар“ от Росини. Бях изключително впечатлен, но по по-различен начин от очакваното – за мен всичко беше страшно – имах чувството че се чува някакъв вой от сцената, оркестърът ми звучеше фалшиво, не разбирах какво се случва… Опитах се да се измъкна, но бях върнат обратно. Тогава се заклех, че повече никога няма да оставя някой да ми причини това отново… В продължение на години бях заклет оперомразец, сменях канала на радиото/телевизията в момента, в който зазвучеше оперно пеене, предупреждавах тези от приятелите ми, които имаха подобни наклонности, че в мое присъствие не се слуша и не се говори за опера… Всичко продължи до момента, в който в живота ми навлезе Виена. Този град е особен за мен, когато съм в него се зареждам по един невероятен начин. Но всички познати ме питаха какво е усещането да си в залата на Виенската опера. И в един момент аз реших да се жертвам за едно действие на някоя опера, за да не се срамувам, че не съм влизал в тази невероятна сграда. Купих си правостоящ билет, операта се падна да бъде „Тоска“. Когато след малко повече от два часа излязох ревящ от сградата, не бях сигурен какво точно ми се е случило. На другия ден си купих видео касета на „Тоска“ с Райна Кабаиванска и Пласидо Доминго, пазя си я и до днес… Интересен факт – първата опера, която дирижирах като главен диригент на Пловдивска опера години по-късно беше, разбира се, „Тоска“, но малко след това се наложи да дирижирам и „Севилския бръснар“, пак там. Помня, че много се дърпах, но директорът Андрей Андреев отказа да приеме моите аргументи и ми заяви, че в момента в който опозная това заглавие по-добре, ще се влюбя в него. Факт е, че постановката, която беше на Дарио Фо, беше невероятна, певците бяха прекрасни, хорът, балетът и оркестърът също бяха чудесни и всъщност, заедно с Пловдивска опера направихме десетки спектакли на „Севилския бръснар“  в България (включително в зала 1 на НДК), Холандия, Германия и Великобритания.

Кои бяха най-големите предизвикателства в реализирането на „Турандот“ с Русенската опера?

Както може да се досетите, след сблъсъка ми с „Тоска“, Пучини стана мой любим композитор. Когато през 2005 година започнах работа в Русенска опера, реших първата опера, която да поставя там като диригент да бъде „Турандот“. Събрах постъновъчен екип от чудесни професионалисти – Нина Найденова (режисьор), Боряна Сечанова (хореограф), Борис Стойнов (сценограф) и Цветанка Петкова (художник на костюми) и им заявих проблема си – обичам музиката на Пучини, но не понасям съдържанието на „Турандот“. Помня, че седяхме дълги часове в дома на Боряна Сечанова и разсъждавахме какви да бъдат костюмите, как да изглежда декора и най-вече – как да видоизменим съдържанието така, че да останем верни на Пучини, но и да решим моя проблем. А това, всъщност, си беше и най-голямото предизвикателство в цялата подготовка на тази премиера! Защото аз бях абсолютно несъгласен „доброто момиче“ да умре, за да спаси живота на любовта си, а „лошото момиче“, причинило смъртта на толкова много хора, накрая да тържествува и да се ожени за принца, в който е била влюбена „добрата“. Решението до което достигнахме накрая и което Нина Найденова реализира по един прекрасен начин, беше просто невероятно! И действително, премиерата през юни 2006 беше приета с възторг от русенската публика и спектакълът се игра в този му вид дълги години! Но аз няма да кажа тук какво беше решението, защото ако го направя, не би останало място за нищо друго! А и за да събудя любопитството на повече хора и да дойдат да го видят на живо.

Какъв опит като диригент Ви дава работата с Пучини?

Мнозина смятат музиката на Пучини за особено трудна. Помня, че преди много години моят ментор и приятел Веселин Байчев се шегуваше, че първата опера, която съм избрал да дирижирам е „Тоска“, защото не съм разбирал колко трудно е да се дирижира това заглавие. Всъщност, едно от нещата, които ме привличат в Пучини е симфонизмът в неговата музика. Дори изпълнена без солисти, тази музика е пълноценна, всеки инструмент в оркестъра има важна роля, непрекъснато се случват едновременно различни теми и контратеми. Може би трудността на тази музика не е само в свободата на изпълнение, която се изисква от певците и която затруднява понякога диригентите. Може би особеното предизвикателство е многопластовата мисъл, която се изисква от един диригент, захванал се да дирижира музиката на Пучини. Разбира се, един професионалист винаги може да „измаха“ дори и тази музика, без да вникне в нейната дълбочина, но тогава магията изчезва и всичко се превръща в сбор от добре изпяти/изсвирени ноти.
А помните ли първата си среща с този композитор?

Първата ми среща с Пучини, в качеството ми на публика, беше спектакълът на операта „Тоска“ във Виенската опера. Трябва да спомена, обаче, че независимо от ефекта на тази музика върху мен, аз продължавах още известно време да отказвам да дирижирам опери и концерти с оперни арии. До една случка, която имах във Врачанска филхармония, където работих в средата на 90те години. Обикновено решавахме датите и програмата предварително, аз пристигах от Австрия или Израел за съответния концерт и след него си заминавах обратно. Веднъж, обаче, пристигайки във Враца, смятащ че ще дирижирам концерт за тромпет, си говорех с директора Димитър Панов, който ми каза, че Малджанска ще изпее три арии. Аз го попитах коя е Малджанска, какви арии ще пее и какво ме касае мен всичко това. Оказа се, че тромпетистът е отказал и директорът на оркестъра се е възползвал от стара договорка с певицата Цветелина Малджанска, за да я задължи да участва в моя концерт. Е, аз бях против, тя беше против, но и двамата имахме договори с оркестъра и се наложи да работим заедно. Но се срещнахме чак на генералната репетиция в деня на концерта, надявайки се до последно, че ще ни се размине. Не ни се размина. И първата ария, която тя пя, беше арията на Мими от „Бохеми“ на Пучини. Ефектът върху мен беше, разбира се, смазващ, явно на мен така ми въздейства музиката на Пучини. В последствие записахме с нея поредица албуми с арии от Пучини за американската звукозаписна компания ММО.

Какво за Вас отличава Пучини от Верди, Монтеверди и Росини?

Няма друг оперен композитор като Пучини. Зная, че много певци предпочитат Верди, Белини или Доницети, но за мен, като живеещ в XXI век, веризмът си остава връх в историята на операта. А Пучини е най-големият майстор на веризма! Като диригент се радвам на неговата музика още повече, защото, за разлика от други  оперни композитори, при Пучини оркестърът не е само акомпаниращ инструмент, а своеобразно действащо лице в многопластовата звукова среда. Може би тъкмо поради тази причина музиката на Пучини е толкова въздействаща. Монтеверди е далече от нас не само във времето, но и като музикален стил и звукова среда, както и като начин на пеене и свирене. За съжаление много малко е оцеляло до наше време. Имам желанието да направя неговия „Орфей“, но дори това прекрасно заглавие не е достигнало до нас в оригиналния си вид. При Верди има сериозна драма на сцената, но често в оркестъра има само акомпаниращи акорди, които без певците звучат едва ли не глупаво. При Росини нещата са подобни, в неговата музика дори няма особена драма (изключвам последната му опера „Вилхелм Тела той е залагал повече на красивите мелодии и комичните случки. Очевидно за него операта е била само едно от нещата, които харесва и може да прави, подобно на прословутите му готварски умения и дори в един момент спира да пише музика и за няколко десетилетия забравя колко добър композитор е всъщност. Известен е случаят, в който негов приятел го възхвалява и му обяснява колко е гениален, а Росини отговаря (подобно на една моя позната певица съвсем наскоро) – „ти опитай този пастет и тогава ще разбереш какъв гений съм“!

 

Картини от една изложба със Софийска филхармония на 15.10.2015
фотограф Василка Балевска

Този сезон в програмата на МЕТ зрителите гледат три от постановките на Пучини – „Турандот“, „Манон Леско“, „Мадам Бътърфлай“. Какво обединява тези опери и какво е специфично за всяка една от тях?

Три невероятно красиви заглавия, в изключително красиви постановки на Метрополитън. В рамките на черния хумор, общото в трите е, че „доброто момиче“ умира. Истината е, че тези три заглавия ни представят по един много затрогващ начин съдбата на четири изключително различни жени, всяка една, срещнала любовта и променена от нея по различен начин. Известно е, че Пучини е имал слабост към нежния пол и, може би точно по тази причина, е създал едни от най-красивите музикални образи на жената. При това, всеки един образ търпи своето голямо развитие: Лиу, която срещаме като робиня, водач на сляп старец, се развива да степен героизъм – дава живота си абсолютно осмислено за да спаси любимия. Турандот, която виждаме в началото като студенокръвна принцеса, причиняваща смъртта на мнозина, осмелили се да се влюбят в нея, успява сама да се промени неузнаваемо под въздействието на любовта. Манон е момиче, което си живее живота с лекота и без много да се замисля, накрая е съвършено различен образ, нейната предсмъртна ария е една от най-въздействащите, които с които съм се сблъсквал някога. А Чо-Чо Сан е, вероятно, най силният образ, изграждан някога от Пучини, виждаме в началото невинно 15-годишно момиче, а накрая млада жена, която се самоубива в името на честта. Трябва да кажа, че аз, подобно на повечето хора, не обичам смъртта и имам сериозен проблем с нейното акцептиране. Но има две опери, които ме карат да искам главната героиня да умре по-скоро, за да се спаси, да свършат мъките и, да намери спокойствие в смъртта. Тези две опери са „Мадам Бътерфлай“ и „Катерина Измайлова“. И причината е не само в тежката съдба на героините, но основно в музиката, която ни въздейства на подсъзнателно ниво и ни кара да страдаме заедно с тях!

Ако трябва да изберете една от звездите на МЕТ за ярките женски образи на Пучини, коя ще бъде тя и защо?

Вероятно изборът ми би бил Соня Йончева. Или Анна Нетребко. Не мога да си представя, че би съществувал диригент на света, който да не иска да дирижира спектакъл на „Бохеми“ с една от тях. А ако в ролята на Родолфо би могъл да бъде Йонас Кауфман… Давам десет години от живота си, да дирижирам такъв спектакъл… Но, понеже живеем в свят, в който изградената от самите нас „реалност“ побеждава мечтите ни, засега ще се задоволя с това, да гледам записите от спектаклите им в МЕТ. От друга страна, обаче, понеже аз съм си аз, ще продължа и да мечтая. Кой знае, може би някой ден…

Ако имате възможност да поставите тези опери на сцената на МЕТ, бихте ли променил нещо?

Един човек като мен, който се занимава активно с изкуство, винаги има собствено мнение и някакви различни идеи. Например, както споменах по-рано, аз не харесвам финала на „Турандот“, не искам да свършва по този начин, не желая да гледам как „лошата“ получава това, за което е мечтала „добрата“. Също и в музикално отношение понякога съм на различно мнение за неща които чувам/виждам. От друга страна, обаче, не е ли едно от най-прекрасните неща в изкуството това, че може да има различни интерпретации на едно и също нещо и те да бъдат еднакво добри, независимо от различията и дори противоречията помежду им? Защото в музиката, за разлика от математиката, две плюс две не е задължително да прави винаги четири! Може би затова музикантите често са лоши математици. Но пък и по същата причина могат да докоснат Вашата душа със своето изкуство.

Какво бихте казали на оперните фенове, които се колебаят да посетят представление на МЕТ: На живо от Ню Йорк?

Спектаклите на МЕТ имат една особеност – правят се не само с много любов и професионализъм, но и с много пари. Бюджетът на Метрополитен е пет пъти по-голям от бюджета на всички български държавни, общински и частни културни институции взети заедно! Тоест, за хората работещи в този невероятен оперен театър, границата на възможностите е там, където е границата на въображението им! Дори само заради това си струва да се видят техните продукции! А да не забравяме и, че в този театър работят невероятни певци и инструменталисти, които успяват да извадят най-доброто от партитурата на композитора! Така че, освен ако нямате достатъчно пари да си платите самолетния билет до Ню Йорк, хотела, ресторанта и билетите за оперния спектакъл, най-доброто, което можете да направите, за да изживеете истинската магия на операта е, да посетите представление на МЕТ: На живо от Ню Йорк!