Архив за етикет: мет

Набуко от Джузепе Верди ЗА ПЪРВИ ПЪТ НА ЖИВО В HD

7 януари 2017, 19:55; 164 мин (1 антракт)

11 януари 2017, 19:00 (повторение)

Либрето: Темистокле Солера

Диригент: Джеймс Ливайн

Постановка: Илайджа Мошински

Сценография: Джон Нейпиър

Костюми: Андриън Неофиту

Осветление: Хауърд Харисън

В ролите: Людмила Монастирска (Абигайл), Джейми Бартън (Фенена), Ръсел Томас (Исмаел), Пласидо Доминго (Набуко), Димитри Белоселкий (Закария)

Дългогодишният музикален директор на Метрополитън Джеймс Ливайн дирижира една от ранните драматични опери на Верди за падането на Древен Йерусалим в ръцете на Навуходоносор (Набуко), с Пласидо Доминго, който добавя тази нова баритонова роля в репертоара си. Людмила Монастирска пее ролята на жената-воин Абигаил – своенравната дъщеря на Набуко, а Джейми Бартън е Фенена. Ще чуем Ръсел Томас като Измаел, а Дмитрий Белоселский като пророка Захария – ролята от неговия дебют в Метрополитън през 2011 г.

„Набуко“ е творбата, която носи на 28-годишния Джузепе Верди международна слава веднага след премиерата й в миланската „Ла Скала“ през 1842 г. Още тогава хорът на пленените евреи (“Va, pensiero sull’ali dorate” / „Летете, мисли, на златни крила“ ) се превръща в химн за революционно настроените италианци. Въпреки много от описаните историческите съвпадения и реални личности, някои от героите в операта са измислени от либретиста Темистокле Солера, за да се създаде нужния драматизъм.

„Доминго представя един достоен, смел и харизматичен Набуко“

Фиона Мадъкс, Гардиън

 

 

 

 

Внушителната музика на Кая Саариахо

Работата на финландската композиторка се движи между крайностите на чистия тон и шума и често намира загадъчна красота в зоната помежду им

През седемдесетте, когато финландската композитор Кая Саариахо учи в академия Сибелиус в Хелзинки, тя има периоди на парализираща несигурност. Нейният учител, Пааво Хеиниен й казал да стои пред огледалото и да повтаря по десет пъти на ден: „Аз мога да го направя.“
И наистина – тя може. Саариахо, която сега е на шестдесет и четири е движеща сила в съвременната музика в продължение на десетилетия, а до края на есенния сезон в Ню Йорк работата й ще бъде толкова разпространена, колкото тази на Бетовен. Нюйоркската филхармония наскоро представи вечер на Саариахо в Park Avenue Armory. На 19 и 20 ноември, Международният ансамбъл за съвременна музика и студентите от Музикалното училище Mannes изпълниха „Страстта на Симон,“ нейната оратория в чест на Симон Вейл. AXIOM, групата за нова музика на училището „Джулиард“ ще свири програма на Саариахо на 12 декември. На 1 декември, нейната опера „Любов отдалече“, един очарователен разказ за обречена средновековна любов, влезе в репертоара на Метрополитън опера.

Саариахо може да е имала своите кризи на съмнение, но от самото начало тя знае какво иска. Нейна основна идея, която може да бъде намерена в десетки от прозиведенията ѝ, е внушителния простор на звука, който се променя в ушите на слушателя и вибрира със скрит живот. За първи път тя улавя този звук в Париж, в началото на осемдесетте години, когато се намира в IRCAM, центъра на Пиер Булез за музика и технологии. Тогава тя е в контакт със „Spectralist“ училището на композитори като Жерар Грисей и Тристан Мюриъл, които анализират акустичните свойства на звука и произтичащите от тях музикални структури. Работата на Саариахо, като и техните, се движи между крайностите на чистия тон и шума, често намираща загадъчна красота в зоната помежду им. Откриващата сцена на „Любов отдалече“ е пример за това: от дълбок, разтърсващ си-бемол се ражда комплексен акорд от обертонове, който отзвучава не само в пространството, но и в съзнанието. Ние вече влизаме в съзнанието на трубадура Жофре Рюдел, който композира шансон и размишлява за непостижимата любов в първата сцена.

Много от постановките на Саариахо, и не само театралните такива, са визуално привлекателни, с претенция да намекват за светлина, вода, градини и нощ. В Armory, Филхармонията се възползва от живописността като създава мултимедийно преживяване върху музиката на Саариахо в четири части с непрекъсната последователност: „Lumière et Pesanteur“ или „Светлина и Гравитация“; „D’OM LE VRAI SENS“ или „Истинският смисъл на човека“ концерт за кларинет; „Lonh,“ за глас и електроника; и „Кръгла карта“, за оркестър и електроника. Пиер Ауди, новият артистичен директор на Armory, реализира продукцията, като насърчава солистите – кларнетиста Карл Криику и сопраното Дженифър Зетлан – да се лутат из отворено пространство на Armory. Композиторът и видео-художник Жан-Батист Бариер, съпругът на Саариахо, създава изкусителният поток от средновековни и абстрактни образи, които бяха показани на голям екран над оркестъра. Филхармонията свири брилянтно под палката на Еса-Пека Салонен, бивш състудент на Саариахо в академията Сибелиус.

Опасността, която идва с този вид на представяне е, че тя може да отвлече вниманието от музикалната стойност на произведението. „D’OM LE VRAI SENS“, обаче, така или иначе е с полу-театрална концепция. Тя се основава на серия от гоблени от петнадесети век, известни като „Дамата и Еднорога“, в който жена от висшето общество се появява в компанията на еднорог, лъв, маймуна, и други същества, в алегорични изображения на петте сетива. Кларинетистът се възползва от „мултифоникс“ (техники за възпроизвеждане на множество тонове наведнъж), за да пресъздаде животните със звуци на рев, крясък, тракане и цвилене. (Оказва се, че еднорозите цвилят.) Солистът е дирижиран да се движи из залата, а в края, няколко цигулари се присъединяват към него. Кирику – друг от талантливите възпитаници на академия Сибелиус през седемдесетте и осемдесетте години  – се вживява в ролята, свирейки с една ръка, докато почти танцува. Кирику е наелектризиращ всеки път, когато съм го виждал да свири, дали в „Крафт“ на Магнус Линдберг на фестивала в Охай, или Концерта за кларинет на Моцарт. Неговата реалност допълва неземна аура на Саариахо.

(цялата статия на Алекс Рос за New Yorker четете тук: http://www.newyorker.com/magazine/2016/10/31/the-oceanic-music-of-kaija-saariaho)

Любов отдалече от Кая Саариахо ПРЕМИЕРА ЗА МЕТ

10 декември 2016, 19:55; 153 мин (1 антракт)

Либрето: Амин Маалуф

Диригент: Сузана Мелки

Постановка: Робер Льопаж

Сценография и костюми: Майкъл Къри

Осветление: Кевин Адамс

Дизайн на светлинните изображения: Лионел Арнол
В ролите: Сузана Филипс (Клеменс), Тамара Мъмфорд (Пилигримът), Ерик Оуенс (Жофре Рюдел)

Любов отдалече на финландската композиторка Кая Саариахо е една от най-високо оценяваните съвременни опери, представена за първи път на Фестивала в Залцбург през 2000 г. Премиерната за Метрополитън постановка е дело на един от най-изтъкнатите и оригинални творци на съвременната театрална и оперна сцена – канадецът Робер Льопаж, носител на множество престижни награди, сред които и Европейската театрална награда от 2007 г. Продукцията е реализирана съвместно с компанията на Льопаж – Ex Machina и Операта в Квебек, където се състоя и отлично приетата премиера миналото лято.

Дебютиращата финландска диригентка Сузана Мелки води постановката с участието на Сузана Филипс като Клеменс, Ерик Оуенс като Жофре Рюдел и Тамара Мъмфорд като Пилигримът, който носи съобщенията на любовта между тях.

Поетичната опера е вдъхновена от фигурата на средновековния трубадур и кръстоносец Жофре Рюдел, който описва в поемите си съвършената жена, която никога не е срещал. Той случайно попада на пилигрим, който му казва, че познава жена, която отговаря на описанието, но ги дели Средиземно море. И така, в поредната оперна история за любов и смърт, едно от главните действащи лица става морската шир. Нейните дневни и нощни проблясъци и състояния, пресъздадени от мощното сценично въображение на Льопаж с помощта на компютърно програмиране и специални ефекти, правят от тази постановка едно омагьосващо, музикално и визуално, пътешествие.

„Хипнотично въздействие! Една от най-значимите и успешни опери на последните десетилетия“ Джон Алисън, Грамофон