Архив за етикет: метрополитън

Танхойзер от Рихард Вагнер

Tannhauser; Photo Marty Sohl

31 Октомври, 2015, 18:00 ч

Времетраене: 4 ч и 20 мин (2 антракта)
Диригент: Джеймс Ливайн
Постановка: Ото Шенк
Сценограф: Гюнтер Шнайдер-Симсен
Костюми: Патриша Зипрод
Осветление: Гил Уекслър
Хореограф: Норбърт Весак
В ролите: Йохан Бота (Танхойзер), Ева-Мария Уестброк (Елизабет), Мишел ДеЙънг (Венера), Петер Матеи (Волфрам), Гюнтер Гройсбьок (ландграф Херман)

Джеймс Ливайн дирижира първото от 2004 г насам представление на операта „Танхойзер” в Метрополитън, в постановката на Ото Шенк от 1977 г. Един от най-високо ценените вагнерови тенори – Йохан Бота пее за първи път изключително трудната за изпълнение главна роля на младия рицар, който се колебае между истинската любов и страстта. Петер Матеи е Волфрам – това е неговата втора вагнерова роля на сцената на Метрополитън. Гюнтер Гройсбьок се превъплъщава в ландграфа, а Мишел ДеЙънг в богинята Венера – човешките и божествените врагове на Танхойзеровата любов. Ева-Мария Уестброк е в ролята на Елизабет – олицетворение на чистата любов, която загива в скръбта си по любимия човек.

170 години ни делят от създаването на операта „Танхойзер“ – тогава Вагнер е на 32, в началото на творческия си път. Както и в други свои творби, той използва за основа  на либретото старогерманска легенда, в която вплита историята на истински майстерзингер от XIII век и героинята, чийто прототип е Света Елизабет Унгарска – съпруга на ландграфа на Тюрингия. Именно в тази германска област е замъкът Вартбург, където се развива действието в операта. Въпреки че е ранна творба на Вагнер, в някои сцени личи бъдещото му революционно развитие в драматургично и мелодическо отношение. „Танхойзер“ преминава през порeдица редакции и авторът добавя дори балетна сцена за френската премиера през 1861 г.

 „Танхойзер на Йохан Бота е почти невероятен. Той кара ролята да изглежда лесна със сребристия си тембър, който е същото толкова свеж на финала, колкото и в началото.“

Родни Милнс, Опера

Реклами

„Отело“ от Джузепе Верди НОВА ПРОДУКЦИЯ

otello_AlexanderAntonenko_Otello

17 Октомври, 2015, 19:55

21 Октомври, 2015, 19:00 (повторение)

Времетраене: 2 ч и 57 мин (1 антракт)

Диригент: Яник Незе-Сеген
Постановка: Бартлет Шер
Сценограф: Ес Девлин
Костюми: Катрин Зубър
Осветление: Доналд Холдър
Дизайнер-прожекция: Люк Холс
В ролите: Александърс Антоненко (Отело), Соня Йончева (Дездемона), Димитри Питас (Касио), Желко Лучич (Яго), Гюнтер Гройсбьок (Лодовико)

Нов прочит на шедьовъра „Отело“ от Верди, дирижиран от младия и енергичен Яник Незе-Сеген и режисиран от опитния Бартлет Шер, открива сезона в Метрополитън. Латвиецът Александърс Антоненко изпълнява ролята на измъчения венецианския мавър, заедно със Соня Йончева в нейния дебют като Дездемона. Желко Лучич влиза в кожата на смъртния враг на Отело – Яго. Постановката, която включва още Димитри Питас като Касио и Гюнтер Гройсбьок като Лодовико, ще бъде белязана и с дебюта на Ес Девлин като сценограф в Мет – неговите предишни дизайни включват „Макинал“ от 2014 г. на Бродуей и солидно количество оперни продукции в Ковън Гардън, Ла Скала и други престижни театри. Този път той е създал постоянно променящ се стъклен замък за Отело и Дездемона, а действието е пренесено в края на XIX век.

Верди създава „Отело“ почти насила – вече е решил да се оттегли като композитор, когато Ариго Бойто написва прекрасното либрето по пиесата на Шекспир и заедно с издателя Рикорди успяват да убедят Верди да напише музиката. Интензивността и драматизмът на тази партитура са забележителни, особено впечатляващи са въвеждащата сцена с бурята и Песента за върбата и молитвата „Аве Мария“, които Дездемона пее в последното действие. След огромния успех на Соня Йончева като Мими от „Бохеми“ на Пучини на сцената на Метрополитън миналата година, когато тя замести в последния момент друга певица и направи истински фурор, а „Ню Йорк Таймс“ я определи като „Сензация в последната минута!“, дебютът й в ролята на крехката и красива Дездемона, която става жертва на голямата ревност на съпруга си и мръсните игри на манипулативния Яго, е очакван с голямо нетърпение от почитателите на младата българска певица.

 „Сопранът Соня Йончева е готова да стане звезда“

Ню Йорк Таймс

Анна Нетребко – оперна звезда от нов вид

В края на миналия месец, в Лондон, бяха раздадени престижните Оперни награди. В категорията „Най-добра певица на годината“ бе наградено немското сопрано Аня Хaртерос. Тя е номинирана в тази категория заедно с изключителните звезди от сезон 2014/2015 на Метрополитън опера – Анна Нетребко, Анита Рачвелишвили и Джойс ДиДонато, българката Соня Йончева, която ще видим в предстоящият сезон на МЕТ: На живо от Ню Йорк  и украинката Людмила Монастирска.

Анна Нетребко е звездата, която спря дъха на публика в киносалона в премиерното за България представление на програмата МЕТ: На живо от Ню Йорк. С ролята си на Лейди Макбет тя изправи зрителите на крака, както в залата на Метрополитън опрера, така и тези в кината по-целия свят, които имаха възможност да изживеят емоциите, които носи оперното изкуство от световна величина.

В този текст проследяваме основни моменти от кариерата ѝ, нейните постижения и емблематични роли.

Ана Нетребко добави нов смисъл в определението оперна звезда и днес е една от най-признатите и известни класически певици в целия свят. Често виждаме името на руското сопрано в главни роли в най-големите оперни театри, а Associated Press я нарича “царуващата нова дива в началото на XXI век“. През 2007 тя стана първият класически музикант, който влезе в класацията на Time за най-влиятелни личности в света Time100. Нейният красив, загадъчен, отличителен глас и нейното елегантно и пленително присъствие на сцена, са причина критиците да я определят като „Одри Хепбърн с певчески глас“ и „певица, която просто има всичко: глас с поразителна чистота, прецизност и обхват, широк действен и тонален диапазон, въображение, прозорливост и остроумие – и всичко това в комбинация с внушителна харизма, заради която не можеш да откъснеш поглед от нея, когато изпълнява роля.“ (San Francisco Chronicle).

От триумфалният ѝ дебют на фестивала в Залцбург през 2002, в ролята на Дона Анна в Дон Жуан от Моцарт, името на Нетребко започва да се появява в почти всеки голям оперен театър по света. Това са Метрополитън опера, Операта в Сан Франциско, Лирик опера в Чикаго, Кралската опера в Лондон, Миланската Скала, Виенска държавна опера, Парижката опера, Операта в Цюрих, Берлинската държавна опера и Баварска опера в Мюнхен.

Тя често се завръща в Мариинския театър в Санкт Петербург, където прави дебюта си в ролята на Сузана в Сватбата на Фигаро от Моцарт, където работи заедно с дългогодишния си ментор – диригента Валери Гергиев. Освен Моцартовата Сузана, други емблематични, минали и настоящи роли за Нетребко са Мими от Бохеми и Манон Леско на Пучини, Виолета от Травиата на Верди, Лейди Макбет и Жана д’Арк, Жулиета от Капулети и Монтеки, Елвира от Пуритани и Амина от Сомнамбула на Белини, Дона Анна от Дон Жуан на Моцарт, Норина от Дон Паскуале на Доницети, главните роли в Лучия ди Ламермур и Ана Болейн; в Манон на Масне, Жулиета в Ромео и Жулиета на Гуно, Татяна от Евгени Онегин и Йоланта от операта на Чайковски.

Анна Нетребко има и много концертни изяви по света, както в известни концертни зали като Карнеги Хол в Ню Йорк, така и на стадиони пред десетки хиляди зрители. Нейните концерти на открито, на които споделя сцената с артисти като Пласидо Доминго и Дмитрий Хворостовски, се простират от Валдбюне в Берлин до Червения площад в Москва и често се излъчват интернационално. Тя е резидент на Фестивала в Залцбург и обра овациите по време на популярната Последна нощ на BBC Proms в Лондон. Нетребко често се появява в рецитали със световно известни артисти, включително с Даниел Баренбойм.

Този сезон тя направи дебюта си в Америка с две роли в Метрополитън опера. С нейното изпълнение в ролята на Лейди Макбет стартира сезона на програмата МЕТ: На живо от Ню Йорк, която предава представлението чрез сателитна връзка в киносалони по целия свят. Тя се завърна в МЕТ в началото на тази година, за да участва в новата постановка на Йоланта, която също зарадва зрителите по света в кината на Св. Валентин. Други акценти от сезона са нейното представяне като Мими заедно с Джоузеф Калея като Родолфо в Бохеми в Ковънт Гардън и нейното завръщане в ролята на Анна Болейн в операта в Цюрих и Виенската държавна опера.

Нейното изпълнение на Мими от 10 юни също ще се прожектира в кина във Великобритания и Европа. В концертите си този сезон Анна дебютира в ролята на Силвия Вареску в Царицата на чардаша от Имре Калман с Дрезденската държавна капела; пее Четирите последни песни на Щраус с Държавния оркестър на Берлин и Националния оркестър на Франция. Изпълнява арии в програма, наречена Верди и веризма в Двореца за каталунска музика в Барселона, в Двореца на изящните изкуства с Мексико сити и в Театъра Диана в Гуадалахара. Заедно с Оркестъра на Националната академия Санта Чечилия изпълнява откъси от Макбет; дава рецитал в Ценъра за сценични изкуства Вилар в Колорадо; представя Йоланта на турне в Люцерн, Копенхаген, Монте Карло и Лондон и участва в галаконцерт на фестивала Whitsun в Залцбург.

Ана Нетребко се гордее с богата дискография, която включва солови албуми,  записи на цели опери и концертен репертоар. Нейното CD Дуети с тенора Роландо Вийясон, поставя рекорд за най-добър дебют на класически албум в Европа, като се изкачва на върха на класациите в няколко държави.

Нетребко пя Олимпийския химн на живо в излъчваната по целия свят церемония по откриване на Олимпийските зимни игри през 2014 в Сочи. През 2007 тя пя за филмовия режисьор Мартин Скорсезе на предаваните по CBS 30-и годишни награди на центъра Кенеди, а следващата година – на предаваните по ВВС награди BRIT, заедно с Андреа Бочели. Профили на Нетребко се появяват в най-големите световни списания, включително Vogue,Vanity Fair, и Town & Country. Тя се появява в телевизионни предавания като Добро утро Америка на ABC, вечерното шоу на Джей Лено по NBC, 60 минути по CBS’s  и Разкрити (Revealed) на CNN. Документални филми за нея са излъчвани по телевизии в Австрия, Германия, Дания, Русия и Швейцария.

Анна Нетребко е носител на почести и награди като номинация за Грами за записите ѝ Виолета и Руски албумМузикант на годината (2008) на списание Мюзикъл Америка, Престижната германска награда Бамби, награда Classic BRIT за изпълнител на годината и певица на годината и три от германските ECHO Klassik награди. През 2005 е наградена с руската Държавна награда – най-високото признание в страната в областта на изкуствата и литературата, а през 2008 със званието Народен артист.

Родена през 1971 в Краснодар, Русия, Анна Нетребко учи вокално майсторство в консерваторията в Санкт Петербург. Страстен защитник на детските права, тя подкрепя много благотворителни организации, включително SOS – Киндердорф Интернешънъл и Руската общност в помощ на децата.

В сезон 2015/2016 на MET: На живо от Ню Йорк ще гледаме Нетребко в ролята на Леонора в Трубадур от Верди.

източник www.annanetrebko.com

Хуан Диего Флорес – „Златното момче“

Когато става въпрос за белканто, Хуан Диего Флорес е най-често избирания тенор от водещите световни опери. Неговото гладко, изразително пеене и поразителна виртуозност разцъфтяват в оперите на Росини, Доницети и Белини. Със своето представяне в опери и рецитали в най-престижните зали по света Флорес печели любовта на публиката и критиците.

Хуан Диего е роден в Лима на 13 януари 1973. Баща му Рубен Флорес – също певец и китарист, специализирал в изпълнението на керолските валсове на перуанския композитор Чабука Гранда. Хуан Диего наследява вокалният талант на баща си, както и неговата любов към перуанската и латиноамериканската музика. Майка му – Мария Тереза, също отдадена на музиката, е човекът, който го е подкрепял по време на цялото му музикално обучение.

В началото на кариерата си Хуан Диего се фокусира върху поп и рок и перуанска народна музика. Той пише свои авторски песнии и пее често в пиано-барове със своите съученици в един от най-бохемските квартали на Лима – Баранко. През 1989, младият певец печели първият фестивал Песен за мир в Перу, който се излъчва по телевизията в цялата страна.

Заради представата си, че всички добри музиканти трябва да могат да четат и да пишат музика, през 1990 той влиза в Националната музикална консерватория в Перу. До този момент Флорес още не е взел решението да се занимава с класическа музика. Първата му година в консерваторията, обаче, започва да го насочва към призванието му. Още в първите месеци от обучението си, Хуан Диего започва да  взима уроци по пеене при Андрес Санта Мария – директора на Националния хор на Перу, на който по-късно става член. Хорът играе важна роля в музикалното му формиране, заради възможността да изпълнява произевдения на най-големите композитори на професионално ниво.

С огрмоното желание да пътува и да продължи обучението си, Хуан Диего печели стипендия за престижния Музикален институт Къртис във Филаделфия. Учи там между 1993 и 1996 и има възможност да пее в много, напълно разработени опери с оркестър – отлична основа за една, както се оказва, зашеметяваща кариера.

През 1994 Хуан Диего се запознава с обичания перуански тенор Ернесто Паласио в Лима – среща, която променя живота му. Паласио предлага помощта си на младия певец да започне кариерата си на професионален певец и го кани за съвместен запис на Фестивала в Гераче в Италия.

Вродените характеристики на гласа на Флорес, качества като гъвкавост и привидната лекота, с която взима точно високи тонове, определят неговият белканто репертоар и по-специално оперите на Росини. Паласио вижда това в него от самото начало на съвместните им проекти и насочва младия тенор именно към тези произведеня.

През 1996, Хуан Диего се явява на прослушване в Болония за Оперния фестивал на Росини в Пезаро. Одобрен е от артистичния директор, който му дава малка роля в Ричардо и Зорайде. Това, че никога не е пял тази роля е без значение, защото това което му предстои го изстрелва във върховете на оперния свят.

През лятото на 1996 Хуан Диего е в Пезаро и репетира Ричардо и Зорайде. Малко преди откриването на фестивала тенорът, който трябва да пее главната роля на Корадино в Матилде ди Шрабан се разболява и отменя участието си. Организаторите започват отчаяно търсене на заместник, което не е никак лесна задача, защтото Матилде ди Шрабан е малко позната опера, откриването е след борени дни, а ролята на Корадино е изключително трудна за пеене.  Артистичният директор Луиджи Ферари предлага ролята на 23 годишният Хуан Диего. Младият тенор има огромно желание да приеме ролята, но моли за време, за да прецени възможностите си. След като прочита едва две страници по време на обяд, на който дори не успява да се храни от вълнение, Хуан Диего решава да приеме ролята.

Следва тежка подготовка, в която Хуан Диего започва репетиции преди дори да успее да научи музиката. След няколко шеметни дни, дългоочакваната първа вечер от фестивала настъпва: 13 август 1996. Успехът е огромен и дава начало на звездната кариера на младия тенор.

От този момент нататък оперите по целия свят насочват поглед към Хуан Диего, включително и най-известните. Флорес прави дебюта си в Миланската скала на 7 декември 1996 – дата с голямо значение, защото на нея се състои първата за сеонза постановка под диригенството на Рикардо Мути, който изиграва ключова роля върху тенора през следващите години.

Интересно е, че Хуан Диего е посетил Миланската скала няколко месеца по-рано и седейки в залата казал: „Ще пея тук след 10 години.“. Никога не си е предстаял, че това ще му се случи едва след 10 месеца.

От тогава той пее във водещите световни опери като Метрополитън в Ню Йорк, Операта в Лос Аджелис, Сан Франциско, Националната опера във Вашингтон, Кралската опера , Ковънт Гардън, Операта в Париж,Кралският театър в Мадрид и много други.

Интересна е историята за раждането на първото дете на Флорес. То се появява на бял свят буквално минути преди представлението на Хуан Диего на сцената на МЕТ. Леандро Флорес поема първа глътка въздух в 12.25, а щастливият баща успява да го подържи едва за минута, преди да тръгне за участието си в „Граф Ори“ на Росини, което започва в 13.00. Представлението се излъчва и на живо по цял свят.

„Беше красиво“, споделя Флорес в интервю по време на живото излъчване.

ДЖОЙС ДИ ДОНАТО: ГЛАСЪТ Й Е 24 КАРАТА ЗЛАТО

„Винаги ще има повече свобода за постигане и повече истина за разкриване.“

                                                                                                                 ~ Джойс ДиДонато

Носител на награда Грами за 2012 година за най-добър класически солист – певец, родената в Канзас Джойс ДиДонато очарова публиката и критиците навсякъде по света. The New Yorker я нарича „може би най-въздействащата певица на нейното поколение“, а Times определя гласа й като „нищо по-малко от 24 карата злато“.

ДиДонато се изкачва на върха както като изпълнител, така и като страстен защитник на изкуството. Печели международна популярност в оперите на Росини, Хендел и Моцарт, а дискографията ѝ е световно призната. Нейните емблематични образи в белкантовите  творби на Росини са причината да определят ролята ѝ на Елена в Жената от езерото като „просто най-доброто пеене, което съм чувал от години“ (Financial Times).

Между многобройните си концерти и рецитали, ДиДонато е резидентен артист в Карнеги Хол в Ню Йорк и Барбикан център в Лондон. Наскоро приключи и нейното отлично прието турне с рецитали в Южна Америка. В програмата й не липсват и чести появи на концерти и рецитали в Берлин, Виена, Милано, Тулуза, Мексико сити и Аспен, гостува и в последната нощ от Баловете в Роял Албърт Хол в Лондон със Симфоничния оркестър на BBC.

Джойс ДиДонато дебютира в Метрополитън опера с ролята на Керубино в Сватбата на Фигаро през 2005 г., а в този сезон я гледаме като Елена в Жената от езерото. Репертоарът ѝ през годините в МЕТ включва главната роля в Мария Стюарт от Доницети, Сикоракс в Омагьосаният остров, Композиторът в Ариадна на Наксос, Изолие в Граф Ори, Розина в Севилският бръснар и Стефано в Ромео и Жулиета.

ДиДонато е шестото от седем деца в ирландско-американско семейство от Канзас. В ученическите  си години се насочва към преподаване на музика и музикален театър, Интересът ѝ към операта се събужда след като гледа Дон Жуан от Моцарт, излъчена от обществената телевизионна мрежа на Съединените щати – PBS. Скоро след това тя участва в ученическа постановка на операта Прилепът от Йохан Щраус.

Професионалната ѝ кариера започва през сезон 1998/1999 паралелно в няколко регионални опери в САЩ. Нейната най-запомняща се роля от този период е на Маслова в световната премиера на Възкресение на Тод Мачовър в хюстънската Гранд Опера. Дебютът ѝ в Ла Скала е в сезон 2000/2001 с ролята на Анджелина в Пепеляшка на Росини, следващата година пее Розина в Севилският бръснат в Националната опера в Париж. Същата роля пее в Новия национален театър в Токио.

В края на 2014 фенове на оперната дива организират кампанията #letjoycesing, с цел ДиДонато да изпее националния химн преди бейзболния финал между Royals от Канзас и Giants от Сан Франциско. Изпълнението ѝ на стадион „Кауфман“ в Канзас сити е гледано от 25 милиона зрители по целия свят. Преживяването за нея е незабравимо и заради детските й спомени със семейството, които са големи фенове на Royals.

Любовта към преподаването остава с Джойс през годините и в момента тя води майсторски класове в Карнеги Хол с ученици от Ню Йорк.

„Макбет” на живо от „Метрополитън опера“ в Ню Йорк 

На 11 октомври един от екраните на „Синема Сити” в София Мол пренесе публиката в „Метрополитън опера“ в Ню Йорк, откъдето се излъчваше на живо „Макбет”  от Верди едновременно в още над 2000 киносалона в 68 държави на шест континента. С това заглавие стартира пилотният проект на фондациите  „Америка за България” и „Международен театрален фестивал „Варненско лято” за предаване в реално време на представления  от един от престижните оперни театри в света, който включва до месец април догодина общо десет сателитни прожекции от най-атрактивните продукции в афиша за сезон 2014/2015. „Метрополитън опера“ на живо от Ню Йорк” е вторият проект след „Националният театър на живо от Лондон” – реализиран в България от Британския съвет, МТФ „Варненско лято” и Столична община, който с помощта на новите технологии прави вече регулярно достъпни за местните публики актуални международни събития в сценичните изкуства.

„Метрополитън опера“ първа въвежда формата на директно дигитално излъчване на представления в киносалони по света през 2006 г. по инициатива на новия й генерален директор Питър Гелб.  Тя е отличена с наградите „Еми” и „Пийбоди”, като вдъхновява и други значими оперни, балетни и театрални сцени (освен Националния кралски театър в Лондон, също и Миланската опера „Ла Скала”, Кралската опера и Кралския балет в Лондон, Балета на Болшой театър и др.) да популяризират по този начин своите продукции и изкуство и да достигат до нови, изключително разнообразни и многобройни зрители по света. По отношение на естетическата посока на „Метрополитън опера“ Гелб си поставя за цел да поддържа високото музикално ниво на нейните представления, зададено от музикалния директор – диригента Джеймс Ливайн, но и да повиши театралността в техния постановъчен стил. Затова той привлича световни театрални режисьори, а и следва традицията да утвърждава „Метрополитън опера“ като събитийно място за изява на едни от най-забележителните оперни изпълнители на нашето време.

Такова изключително успешно съчетание, което „пише история” за „Метрополитън опера“ (Мет), видяхме в „Макбет” от Джузепе Верди по едноименната пиеса на Уилям Шекспир в постановка на изтъкнатия британски шекспиров режисьор Ейдриън Ноубел, който във внушителния период от 13 години /1990 г. – 2003 г./ е бил директор на Кралската шекспирова компания в Лондон. Първата й премиера се състои през 2007 г., но Мет откри сезона с нея с подновен състав, в който като Лейди Макбет триумфално се явява примата Анна Нетребко заедно със сръбския баритон Желко Лучич като Макбет, басът Рене Папе като Банко и тенорът Джоузеф Калея като Макдъф, под диригентската палка на главния диригент на операта  Фабио Луизи.

„Макбет” е първата шекспирова пиеса, която Верди адаптира за опера заедно с либретистите Франческо Мария Пиаве и Андреа Мафеи през 1847 г. С нея той изиграва важна роля за присъединяването на Италия във вълната на преоткриване на Шекспир в Европа във времето на романтизма. Тук сюжетът е компресиран върху основните драматически ситуации. Композиторът прекъсва традицията на италианското „бел канто”, като в музикално отношение се стреми вече да извлече експресивната сила на мелодията, да придаде, както казва той „характер на нотите”. В неговия „Макбет” всичко е концентрирано около демоничните сили, обхождащи пиесата и душите на героите й. Тук вещиците в гората не са само три, а цял тригласов женски хор. Макбет и Лейди Макбет са портретирани в основните и изведени до крайност характеризиращи ги противоречиви страсти, превърнати, както отбелязва битанския шекспировед Джонатан Бейт изобщо за стратегията на работа на Верди по отношение на Шекспир – в тяхна „икона”.

Постановката на Ейдриън Ноубел не се стреми да следва конвенциите на операта на 19 в. В обръщането му към музиката особено по пиеса на Шекспир като че ли има някаква закономерност. Преди няколко години той издава книгата „Как да поставяме Шекспир”, в която подчертава особената сила именно на ритмическото и музикално качество на езика и речта на английския бард. От друга страна, театралният подход в неговия „Макбет” се открива в интерпретативната стратегия на търсене на актуалното значение и звучене на тази опера днес, в прецизното драматично портретиране на действията в нея и на всеки един от героите. В-к „Ню Йорк Таймс” го цитира: „Когато Верди композира „Макбет” през 1847 г., Европа се тресе от бунтове. Сюжетът, който избира да драматизира – за гражданска война, за един велик генерал, който се превръща в кървав тиранин и трябва да бъде отстранен с чужда помощ, е в някакъв смисъл историята на света след 1945 г. Вижте Куба, вижте Зимбабве. Вижте Югоизточна Азия или Южна Америка.” С помощта на сценографа и костюмограф Марк Томпсън Ноубел настанява действието на мрачната опера за трагедията на стремежа за власт в забележителна еклектична смесица. В нея по стилен начин се изгражда образност на разкъсвани от войни и трагедии времена на 20-ти и 21-ви век. Огромни колони и тъмно нашарени плоскости се пренареждат в пространството, правейки възможни необичайно честите за една опера смени на сцените между гора с истински дървета, спалня, банкетна зала, бойно поле и др. Онова, което изглежда като ядро на постановката на Ноубъл, е както въпросът за личната способност за преживяване тежестта на властта като изкушение, завладяваща и засенчава съзнанието амбиция, водеща до престъпления, опасна и бездънна пропаст на вътрешна борба със съвестта, така и акцентът върху отношението между владетеля и неговия народ, подчинен на тази власт, нейния основен потърпевш. „Хорът на вещиците”, с който операта открива, не внушава въплъщение на свръхестествени демонични сили, а е по-скоро като гротеска на силите на една маса. Ключова сцена е началото на четвърто действие, в което Верди специално добавя „хор на шотландските бежанци”, бягащи от тираничното кралство на Макбет към Англия. То е обхванато от мизерия и студ, сняг се спуска по изнурените тела на бежанците и на Макдъф, който тъкмо научава за убийството на жена си и детето си и решава да отмъсти за несправедливостта. Камерата обхожда лицата на изпълнителите, което позволява да видим колко прецизно е построен всеки детайл в този портрет на потиснатите и прогонените от нещастието на земите си, обхванати от единствения стремеж на Макбет и Лейди Макбет да запазят живота си и трона.

Но и те не са предадени никак еднозначно. Верди посочвал, че Лейди Макбет трябва да изглежза „грозна и зла” и да звучи „грубо, рязко и мрачно”. Но, разбира се, нищо подобно не може да се очаква от сензационалната Анна Нетребко. Още първата сцена, в която се появява тя, опровергава всякакви подобни визии – тази на една от знаковите арии в операта „Nel di della vittoria… Or tutti, sorgete”. В нея Лейди Макбет чете писмото от своя съпруг, който й предава пророчеството на вещиците, че ще бъде следващият крал и тя е решена да го постави на трона. Нетребко изпява арията от леглото в семейната спалня; дългите й руси коси и сигнално червеното й червило контрастират на блестящата сива нощна дреха и тъмното обкръжение. Тя плътно и мощно пресъздава своята героиня далеч от традиционната представа за „злодей”, а като силна личност с изключително влияние и сексуална власт над своя съпруг. Тя тласка двамата към пагубно престъпление, в което накрая губи и себе си. Развитието на нейния образ описва парабола, завършваща със забележителната сомнамбулна сцена на арията „Una macchia”. Тук бляскавата нощница е заменена с опърпана, косите са сплескани, погледът е празен, пътят и връзката с реалността са изгубени – тя върви по пътека от нареждани в самия момент под краката й столове и непрекъснато се нагнетява усещането, че всеки момент може да изпадне. Тази роля за Анна Нетребко, чиято звезда изгря зашеметяващо на оперния небосклон още в началото на миналото десетилетие,  означава изключително успешен преход от лиричното към драматично сопрано, разкриване на нов етап от нейната артистична биография, възторжено възприет от критиката и публиката.

По време на радиоизлъчването на представлението на станцията на Мет коментаторът прави сполучливото определение за „Макбет” на Верди като „музика за мислене, чувстване и страдане”. Основната трагедия на героите е, че те като че ли не знаят какво да правят и музиката пресъздава лутането в техните страсти. Желко Лучич е особено убедителен именно в това предаване на вътрешните противоречия на Макбет по много елегантен и емоционален начин.

Фактът, че в „Синема Сити” имахме възможност да гледаме „Макбет” на живо от „Метрополитън опера“, но не физически, а посредством обектива на камерите, по никакъв начин не ощети съпреживяването на това наистина световно събитие. Може би дори точно обратното. Начинът на заснемане максимално ни доближаваше до лицата на изпълнителите, отвеждаше ни зад кулисите и заедно с интервютата с творческия екип постигна онова парадоксално усещане за непосредствено възприемане, което създава техниката. Едно наистина силно и изключително многообещаващо начало на поредицата от преки излъчвания от сцената на „Метрополитън опера“ в Ню Йорк, което подклажда нетърпението за следващите заглавия в програмата й.

АНГЕЛИНА ГЕОРГИЕВА

Статията е публикувана във в-к „Литературен вестник”, бр. 33, 22 – 28.10.2014.