Архив за етикет: любопитно

Елка Бързакова: „Ако операта разчита само на професионалистите, залите щяха да бъдат празни.“

Елка Бързакова е активен член на Ротари клуб, както и на Дружеството на Austria Business Circle, към Австрийското посолство, тя е влюбена в работата си, но най-вече тя е професионален оперен фен.

Срещаме се, за да ни разкаже за любовта си към музиката и пътуванията, която дава резултат в стотици оперни представления в над 50 оперни театъра по света. Метрополитън опера е един от малкото големи оперни театри, които не е посещавала, но пътуването ѝ до там скоро ще бъде записано в черния ѝ виенски органайзер, който е запълнен с дати на симфонични концерти и оперни заглавия чак до края на годината.

Елка Бързакова е гледала опера в София, Стара Загора, Русе и Белоградчик в България, в Инсбрук и Виена в Австрия, в Баден-Баден, в Мюнхен и в Щутгард в Германия, в Лондон в Англия, във Варшава, в Прага и в Будапеща, в Торино, в Милано, в Парма, във Бусето и във Верона в Италия, в Скопие, в Болшой театър и Малий театър в Москва, в Марински театър в Санкт Петербург, в операта в Истанбул, в тази в Сидни и в Сеул.

Разкажете ни за първата Ви среща с операта?

Аз пея добре, свиря на пиано и акордеон и обичам музиката. За първи път отидох на симфоничен оркестър в първите години на гимназията. Чичо ми беше много близък с маестро Саша Попов, който тогава беше главен диригент на Софийската Филхармония, а когато бях студентка вече ходех на симфонични концерти два пъти в седмицата. Първата ми среща с операта беше на малко по-късен етап, може би когато бях на 21 – 22 години. Тогава всички бяха луднали по Васко Абаджиев. Той беше един изключителен цигулар, всички които са имали щастието да го чуят, знаят, че той беше извънземен.

Първата опера, която гледах беше Трубадур. Знам арията на Азучена наизуст, и защото слушах на плоча изпълненията на Ана Тодорова.

Голяма част от оперите, които се представяха в България съм гледала по няколко пъти, защото всеки солист дава интерпретация. Започнаха да се правят и различни постановки – всеки режисьор има свой почерк. В младите си години съм изгледала съм всички опери на български композитори, тези на Парашкев Хаджиев, на Марин Големинов, всичко, всичко – това ми беше забавлението.

По-късно започнах да работя с една фирма от Австрия, моята шефка там беше почти толкова запалена по операта, колкото и аз. Тя знаеше, че когато отивам във Виена, са задължителни или операта или Музикферайн, зависи къде какво интересно има да се чуе, така на тези две места съм била толкова много пъти, че е невъзможно да ги преброя. Последното ми посещение във Виенската опера беше миналата година, когато слушах една Травиата, която ме плени. Изпълнителката в ролята на Виолета, Марина Ребека, родена в Рига – такова пианисимо аз не бях чувала до този момент! Ние бяхме на първи балкон, а аз имах чувството, че ми пее на ухо.

Знаете, че Соня Йончева сега ще бъде в ролята на Виолета в Травиата?       

Да, знам. Аз съм я слушала, но не в Метрополитън, а в Ковънт Гардън. Това също е чудесна опера, която съм посещавала няколко пъти.

Разкажете ни за другите оперните театри, които сте посещавала?  

Често ходя в Миланската скала, наскоро бях и във Варшавската опера, където гледах опера на Станислав Монюшко – техен композитор. Неведнъж съм била и в Будапеща, която е направена по модела на виенската, както и в Прага, където гледах Риголето. Настина искам да отида и до Метрополитън, за да чуя Анна Нетребко в „Манон Леско“. Мога да я гледам и във Виена, но искам да отида в Метрополитън, а имам и виза.

Между другото, заради Анна Нетребко ходих специално до Мюнхенската опера. Тя пя в „Капулети и Монтеки“ на моя любим композитор Белини, един французин беше режисьор и беше много интересно – толкова интересно, че тя се разболя на втория ден. Имаха планирани четири представления, аз разбира се бях купила билети за първото – винаги купувам за първото, защото никога не се знае какво ще стане след това. След второто представление на мястото на Нетребко дойде да пее една японка.  Не знам защо, но този френски режисьор я беше качил на една мивка, в една оскъдна рокля и аз бях сигурна, че ще се разболее – така и стана.

Като споменаваме Анна Нетребко – преди няколко години, бях в Санкт Петербург и в Марински театър нямаше представление по време на моя престой, но аз специално отидох до там, защото се оказа, че в последните години от своето следване в Консерваторията тя е работила там като чистачка.

И ето! Аз обичам и Мария Калас и много често сравнявам двете – слушам Норма на Калас и след това тази на Нетребко. Аз не съм никакъв професионалист, аз съм любител, но мога определено да кажа – Калас е пример за невероятна гласова школовка, но изглежда тъжно по всяко време. Анна Нетребко пък излъчва слънце – дали казва „Добър ден“ или пее, или киха на сцената – тя грее и това нещо е заразително, независимо от къде идваш.

Иска ми се да спомена, че аз се чувствам горда, защото мисля, че представленията, които е направил академик Карталов в Белоградчик са приказни. Града, който е почти умрял, разцъфва като цвете – компилацията от цветове на фона на тези скали е приказна – много съм доволна.

Всяка година ходя и във Верона, там гледах Набуко миналата година, дирижиран от Юлиян Ковачев, който малко преди това беше получил инфаркт по време на репетиция. Аз като оперен фен мога да кажа, че за първи път изживях такова нещо – публиката да вика на бис хора.

Това се случи и в постановката на Метрополитън, определено беше много вълнуващо… Особено трогателна беше връзката на Джеймс Ливайн с хора и солистите.

Преди три години, когато се честваше 200 години от рождението на Верди, бях в Парма и в Бусето. В Бусето гледах един млад диригент, който през цялото време пя всички партии на солистите на хора. За Парма дори не искам да започвам… Трябва да кажа, че обожавам Верди, цялата му музика е великолепна.

 

А кой е най-впечатляващият оперен театър, в който сте била?

Като сграда може би Виенската опера. Тя е и най-поддържана, и за първи път видях, благодарение на един австрийски спонсор – инсталирани дисплеи на всяка седалка, на които тече текста на операта на два езика.

Това което много силно впечатлява в Ковън Гардън, е залата в която можеш да пиеш шампанско и да вечеряш в големия антракт. Това, обаче, трябва да се резервира предварително.

Отчаяна съм от ремонта на Болшой театър, защото са унищожили най-хубавите зали – шампанското вече се сервира в една малка зала, а голямата са декорирали изцяло против моя вкус, столовете в партера нямат подлакътници, всичко е в тежко червено и златно – ще се замисля дали ще се върна там. Малай театър от друга страна е направен с много вкус.
Операта в Сидни е много смешна. Импозантността на тази опера, която е станала емблема на Австралия, може да бъде видяна само от лодка в океана. Когато влезеш вътре, те посреща един студен сиво-зелен цимент, който изобщо не ми хареса, може би защото като европейци очакваме повече уют.

Миланската скала е малко вехта, въпреки цената на билетите. Важно е да кажем, че цената се определя и от това кой пее. За Анна Нетребко в Мюнхен, например билетът ми беше почти 400 евро, за Скалата билетите на хубавите места са към 300 евро.

Имате ли други любими артисти?       

От българските много харесвах Райна Кабаиванска в младите ѝ години, обичам и Монсерат Кабайе, бях влюбена в гласа ѝ. Отидох да я гледам преди година, но излязох след 10 минути, не успях да дослушам дъщеря ѝ, нито нея. Тя е вече с такова тремоло, че гласът се клати в два различни тона.

Гена Димитрова е незабравима, още помня нейната Тоска, имах чувството, че операта ще се разруши, защото стените не издържаха нейния глас. От онова време помня и Катя Попова, но нека се концентрираме в настоящето, защото аз мога да говоря за миналото много дълго.

Разкажете ни някои от интересните истории, които пазите от своите пътувания.

Гордея се с познанството си със Зубин Мета, което се случи по едно щастливо стечение на обстоятелствата. Филхармонията на Лос Анджелис беше гост в България преди много години за две представления на 7 и 8 декември. Беше без никакво обявление, всичко беше разпродадено вътрешно, между членове на партията и посолства. Аз чух случайно от моя приятелка и на 8 декември в 5 часа застанах пред зала България. Появи се едно момче с два билета на най-хубавите места, а в тази зала това са 8 и 9 ред, и аз взех единия.

За първи път, когато видях Зубин Мета, той беше много красив – строен, слаб, облечен в черно сако и поло. Той беше първият композитор, който дирижираше без партитура, без нищо пред себе си. Публиката го аплодира 4 пъти, съставът пък беше от 104 човека, те не можеха да се съберат на сцената – бяха отворили страничните врати и хора свириха в коридорите.

След представлението публиката не бързаше, а аз пък съвсем не бързах и докато хората излизаха при мен дойде един приятел на моя съпруг – преподавател по виола в консерваторията и ме попита – „Говориш ли някакви езици, защото поканих първата виола на вечеря, но трудно се разбираме?“.  Казах, че ще отида.

Зубин Мета получи само един букет, още го помня, от хризантеми. Докато чаках моите приятели той излезе пръв с този букет в ръката, погледна ме и го даде с думите – „Вие сте толкова красива, заслужавате го повече от мен?“

После го видях отново на вечерята, той седна на нашата маса и ми написа специална покана. Каза ми, че много пътува, но ми написа адреса и телефона си и ми каза къде държи ключа от къщата си, за да мога да го открия, когато отида в Лос Анджелис . Тогава се замислих, че тези хора, те не могат изобщо да си представят – в тези години за нас Америка беше като друга планета, не можех да си помисля, че някой ден ще отида там.

Но след това го видях още два пъти. Веднъж след като нашият Ротари клуб се побратими с Ротари клуба на Алтьотинг. Там бях поканена при едно семейство и ги помолих да отидем на опера, така се видях отново със Зубин Мета, който се беше оженил за германка. Вторият път го видях във Виена на концерт на Тримата тенори.

Нещо по-скорошно е концертът на Ланг-Ланг в Баден-Баден през 2015, на който присъстваше холандската принцеса. След края на концерта, в който се свиреше само Моцарт всяка дама получи по едно лале, донесено от Холандия.

Хубавите истории са безкрайно много.

А имате ли любим композитор?

На първо място Верди. В класическата, симфоничната музика – Бетовен, Шопен и Малер, който за жалост свирят много малко.

В тези концерти, обаче, няма шоу. Те не са Андре Рийо, на тях трябва да отидеш подготвен и да знаеш, че в тези 2 часа си закотвен. При операта също трябва подготовка – най-малкото да прочетеш либретото. При Андре Рийо пък можеш и да си танцуваш – той не се сърди. Аз съм гледала един негов концерт в You Tube, където освен една огромна сцена, има маси, хоратя ядат, музикантите от неговият оркестър минават наоколо. Скоро отивам в Берлин да го слушам.

Когато слушаш Бетовен, започваш да се вглъбяваш, защото се замисляш какво е било в главата му, за да напише такава музика, а класическата музика има и друга страна. Наскоро нашето Ротари спонсорира едно представление – оперета, която през цялото време те държи в приповдигнато настроение, от което човек също има нужда.

Ако вземем за пример Вагнер, който последно гледах в доста луксозната опера в Сеул, ето той за мен е труден за слушане повече от веднъж. Но пък не знам дали знаеш, състава на нашата опера отиде в Германия с четири опери на Вагнер по повод 100 години от рождението му и им  взе акъла. Светът има нужда и от двете.

Спомням си и един от концертите на Клаудио Абадо, който винаги е много сериозен, тогава той дирижираше произведение от един австрийски композитор, което беше неслушаемо – скачане по клавишите. След това последва класика в жанра и всичко беше добре прието.

Музиката е сложно нещо. Може би най-големите професионалисти могат да разберат това скачане по тоновете, а аз имам нужда от поне малко „певучо“, да мога да си запея поне малко от това, което съм чула.

Мислите ли, че срещата на дигиталния свят с операта е добра?

О да! Светът се развива толкова бързо – на мен ми е толкова приятно, сещам се за нещо и мога да го чуя по пижама в леглото. А и благодарение на новите технологии, работата е винаги с мен и аз мога да отида навсякъде и да използвам свободното си време както поискам.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                И в този смисъл операта в кино е един чудесен начин да видиш много неща, които иначе не можеш.

НА ОПЕРА НА КИНО

12mag ни срещат с младите оперни певици Мила Михова и Пламена Гиргинова. Говорим за новия сезон на Метрополитън опера: На живо от Ню Йорк.

Внушителната музика на Кая Саариахо

Работата на финландската композиторка се движи между крайностите на чистия тон и шума и често намира загадъчна красота в зоната помежду им

През седемдесетте, когато финландската композитор Кая Саариахо учи в академия Сибелиус в Хелзинки, тя има периоди на парализираща несигурност. Нейният учител, Пааво Хеиниен й казал да стои пред огледалото и да повтаря по десет пъти на ден: „Аз мога да го направя.“
И наистина – тя може. Саариахо, която сега е на шестдесет и четири е движеща сила в съвременната музика в продължение на десетилетия, а до края на есенния сезон в Ню Йорк работата й ще бъде толкова разпространена, колкото тази на Бетовен. Нюйоркската филхармония наскоро представи вечер на Саариахо в Park Avenue Armory. На 19 и 20 ноември, Международният ансамбъл за съвременна музика и студентите от Музикалното училище Mannes изпълниха „Страстта на Симон,“ нейната оратория в чест на Симон Вейл. AXIOM, групата за нова музика на училището „Джулиард“ ще свири програма на Саариахо на 12 декември. На 1 декември, нейната опера „Любов отдалече“, един очарователен разказ за обречена средновековна любов, влезе в репертоара на Метрополитън опера.

Саариахо може да е имала своите кризи на съмнение, но от самото начало тя знае какво иска. Нейна основна идея, която може да бъде намерена в десетки от прозиведенията ѝ, е внушителния простор на звука, който се променя в ушите на слушателя и вибрира със скрит живот. За първи път тя улавя този звук в Париж, в началото на осемдесетте години, когато се намира в IRCAM, центъра на Пиер Булез за музика и технологии. Тогава тя е в контакт със „Spectralist“ училището на композитори като Жерар Грисей и Тристан Мюриъл, които анализират акустичните свойства на звука и произтичащите от тях музикални структури. Работата на Саариахо, като и техните, се движи между крайностите на чистия тон и шума, често намираща загадъчна красота в зоната помежду им. Откриващата сцена на „Любов отдалече“ е пример за това: от дълбок, разтърсващ си-бемол се ражда комплексен акорд от обертонове, който отзвучава не само в пространството, но и в съзнанието. Ние вече влизаме в съзнанието на трубадура Жофре Рюдел, който композира шансон и размишлява за непостижимата любов в първата сцена.

Много от постановките на Саариахо, и не само театралните такива, са визуално привлекателни, с претенция да намекват за светлина, вода, градини и нощ. В Armory, Филхармонията се възползва от живописността като създава мултимедийно преживяване върху музиката на Саариахо в четири части с непрекъсната последователност: „Lumière et Pesanteur“ или „Светлина и Гравитация“; „D’OM LE VRAI SENS“ или „Истинският смисъл на човека“ концерт за кларинет; „Lonh,“ за глас и електроника; и „Кръгла карта“, за оркестър и електроника. Пиер Ауди, новият артистичен директор на Armory, реализира продукцията, като насърчава солистите – кларнетиста Карл Криику и сопраното Дженифър Зетлан – да се лутат из отворено пространство на Armory. Композиторът и видео-художник Жан-Батист Бариер, съпругът на Саариахо, създава изкусителният поток от средновековни и абстрактни образи, които бяха показани на голям екран над оркестъра. Филхармонията свири брилянтно под палката на Еса-Пека Салонен, бивш състудент на Саариахо в академията Сибелиус.

Опасността, която идва с този вид на представяне е, че тя може да отвлече вниманието от музикалната стойност на произведението. „D’OM LE VRAI SENS“, обаче, така или иначе е с полу-театрална концепция. Тя се основава на серия от гоблени от петнадесети век, известни като „Дамата и Еднорога“, в който жена от висшето общество се появява в компанията на еднорог, лъв, маймуна, и други същества, в алегорични изображения на петте сетива. Кларинетистът се възползва от „мултифоникс“ (техники за възпроизвеждане на множество тонове наведнъж), за да пресъздаде животните със звуци на рев, крясък, тракане и цвилене. (Оказва се, че еднорозите цвилят.) Солистът е дирижиран да се движи из залата, а в края, няколко цигулари се присъединяват към него. Кирику – друг от талантливите възпитаници на академия Сибелиус през седемдесетте и осемдесетте години  – се вживява в ролята, свирейки с една ръка, докато почти танцува. Кирику е наелектризиращ всеки път, когато съм го виждал да свири, дали в „Крафт“ на Магнус Линдберг на фестивала в Охай, или Концерта за кларинет на Моцарт. Неговата реалност допълва неземна аура на Саариахо.

(цялата статия на Алекс Рос за New Yorker четете тук: http://www.newyorker.com/magazine/2016/10/31/the-oceanic-music-of-kaija-saariaho)

Найден Тодоров: „Давам десет години от живота си, за да дирижирам „Тоска“ с Анна Нетребко или Соня Йончева!“

Найден Тодоров Концерт Панчо Владигеров 2015, Русе
фотограф Атанас Пеев

В сезон 2015/2016 на Метрополитън опера: На живо от Ню Йорк, в който имаме удоволствието да гледаме три от най-красивите заглавия на Пучини – „Турандот“, „Манон Леско“ и „Мадам Бътерфлай“ , се срещаме с диригента Найден Тодоров, който разказва за своята особена връзка с операта и композитора.

Разкажете ни за първата си среща с оперното изкуство.

Никога няма да забравя първия си сблъсък със света на операта – мисля, че бях на 7 години, в първи клас. От училището бяха организирали посещение на спектакъл в Пловдивска опера – „Севилският бръснар“ от Росини. Бях изключително впечатлен, но по по-различен начин от очакваното – за мен всичко беше страшно – имах чувството че се чува някакъв вой от сцената, оркестърът ми звучеше фалшиво, не разбирах какво се случва… Опитах се да се измъкна, но бях върнат обратно. Тогава се заклех, че повече никога няма да оставя някой да ми причини това отново… В продължение на години бях заклет оперомразец, сменях канала на радиото/телевизията в момента, в който зазвучеше оперно пеене, предупреждавах тези от приятелите ми, които имаха подобни наклонности, че в мое присъствие не се слуша и не се говори за опера… Всичко продължи до момента, в който в живота ми навлезе Виена. Този град е особен за мен, когато съм в него се зареждам по един невероятен начин. Но всички познати ме питаха какво е усещането да си в залата на Виенската опера. И в един момент аз реших да се жертвам за едно действие на някоя опера, за да не се срамувам, че не съм влизал в тази невероятна сграда. Купих си правостоящ билет, операта се падна да бъде „Тоска“. Когато след малко повече от два часа излязох ревящ от сградата, не бях сигурен какво точно ми се е случило. На другия ден си купих видео касета на „Тоска“ с Райна Кабаиванска и Пласидо Доминго, пазя си я и до днес… Интересен факт – първата опера, която дирижирах като главен диригент на Пловдивска опера години по-късно беше, разбира се, „Тоска“, но малко след това се наложи да дирижирам и „Севилския бръснар“, пак там. Помня, че много се дърпах, но директорът Андрей Андреев отказа да приеме моите аргументи и ми заяви, че в момента в който опозная това заглавие по-добре, ще се влюбя в него. Факт е, че постановката, която беше на Дарио Фо, беше невероятна, певците бяха прекрасни, хорът, балетът и оркестърът също бяха чудесни и всъщност, заедно с Пловдивска опера направихме десетки спектакли на „Севилския бръснар“  в България (включително в зала 1 на НДК), Холандия, Германия и Великобритания.

Кои бяха най-големите предизвикателства в реализирането на „Турандот“ с Русенската опера?

Както може да се досетите, след сблъсъка ми с „Тоска“, Пучини стана мой любим композитор. Когато през 2005 година започнах работа в Русенска опера, реших първата опера, която да поставя там като диригент да бъде „Турандот“. Събрах постъновъчен екип от чудесни професионалисти – Нина Найденова (режисьор), Боряна Сечанова (хореограф), Борис Стойнов (сценограф) и Цветанка Петкова (художник на костюми) и им заявих проблема си – обичам музиката на Пучини, но не понасям съдържанието на „Турандот“. Помня, че седяхме дълги часове в дома на Боряна Сечанова и разсъждавахме какви да бъдат костюмите, как да изглежда декора и най-вече – как да видоизменим съдържанието така, че да останем верни на Пучини, но и да решим моя проблем. А това, всъщност, си беше и най-голямото предизвикателство в цялата подготовка на тази премиера! Защото аз бях абсолютно несъгласен „доброто момиче“ да умре, за да спаси живота на любовта си, а „лошото момиче“, причинило смъртта на толкова много хора, накрая да тържествува и да се ожени за принца, в който е била влюбена „добрата“. Решението до което достигнахме накрая и което Нина Найденова реализира по един прекрасен начин, беше просто невероятно! И действително, премиерата през юни 2006 беше приета с възторг от русенската публика и спектакълът се игра в този му вид дълги години! Но аз няма да кажа тук какво беше решението, защото ако го направя, не би останало място за нищо друго! А и за да събудя любопитството на повече хора и да дойдат да го видят на живо.

Какъв опит като диригент Ви дава работата с Пучини?

Мнозина смятат музиката на Пучини за особено трудна. Помня, че преди много години моят ментор и приятел Веселин Байчев се шегуваше, че първата опера, която съм избрал да дирижирам е „Тоска“, защото не съм разбирал колко трудно е да се дирижира това заглавие. Всъщност, едно от нещата, които ме привличат в Пучини е симфонизмът в неговата музика. Дори изпълнена без солисти, тази музика е пълноценна, всеки инструмент в оркестъра има важна роля, непрекъснато се случват едновременно различни теми и контратеми. Може би трудността на тази музика не е само в свободата на изпълнение, която се изисква от певците и която затруднява понякога диригентите. Може би особеното предизвикателство е многопластовата мисъл, която се изисква от един диригент, захванал се да дирижира музиката на Пучини. Разбира се, един професионалист винаги може да „измаха“ дори и тази музика, без да вникне в нейната дълбочина, но тогава магията изчезва и всичко се превръща в сбор от добре изпяти/изсвирени ноти.
А помните ли първата си среща с този композитор?

Първата ми среща с Пучини, в качеството ми на публика, беше спектакълът на операта „Тоска“ във Виенската опера. Трябва да спомена, обаче, че независимо от ефекта на тази музика върху мен, аз продължавах още известно време да отказвам да дирижирам опери и концерти с оперни арии. До една случка, която имах във Врачанска филхармония, където работих в средата на 90те години. Обикновено решавахме датите и програмата предварително, аз пристигах от Австрия или Израел за съответния концерт и след него си заминавах обратно. Веднъж, обаче, пристигайки във Враца, смятащ че ще дирижирам концерт за тромпет, си говорех с директора Димитър Панов, който ми каза, че Малджанска ще изпее три арии. Аз го попитах коя е Малджанска, какви арии ще пее и какво ме касае мен всичко това. Оказа се, че тромпетистът е отказал и директорът на оркестъра се е възползвал от стара договорка с певицата Цветелина Малджанска, за да я задължи да участва в моя концерт. Е, аз бях против, тя беше против, но и двамата имахме договори с оркестъра и се наложи да работим заедно. Но се срещнахме чак на генералната репетиция в деня на концерта, надявайки се до последно, че ще ни се размине. Не ни се размина. И първата ария, която тя пя, беше арията на Мими от „Бохеми“ на Пучини. Ефектът върху мен беше, разбира се, смазващ, явно на мен така ми въздейства музиката на Пучини. В последствие записахме с нея поредица албуми с арии от Пучини за американската звукозаписна компания ММО.

Какво за Вас отличава Пучини от Верди, Монтеверди и Росини?

Няма друг оперен композитор като Пучини. Зная, че много певци предпочитат Верди, Белини или Доницети, но за мен, като живеещ в XXI век, веризмът си остава връх в историята на операта. А Пучини е най-големият майстор на веризма! Като диригент се радвам на неговата музика още повече, защото, за разлика от други  оперни композитори, при Пучини оркестърът не е само акомпаниращ инструмент, а своеобразно действащо лице в многопластовата звукова среда. Може би тъкмо поради тази причина музиката на Пучини е толкова въздействаща. Монтеверди е далече от нас не само във времето, но и като музикален стил и звукова среда, както и като начин на пеене и свирене. За съжаление много малко е оцеляло до наше време. Имам желанието да направя неговия „Орфей“, но дори това прекрасно заглавие не е достигнало до нас в оригиналния си вид. При Верди има сериозна драма на сцената, но често в оркестъра има само акомпаниращи акорди, които без певците звучат едва ли не глупаво. При Росини нещата са подобни, в неговата музика дори няма особена драма (изключвам последната му опера „Вилхелм Тела той е залагал повече на красивите мелодии и комичните случки. Очевидно за него операта е била само едно от нещата, които харесва и може да прави, подобно на прословутите му готварски умения и дори в един момент спира да пише музика и за няколко десетилетия забравя колко добър композитор е всъщност. Известен е случаят, в който негов приятел го възхвалява и му обяснява колко е гениален, а Росини отговаря (подобно на една моя позната певица съвсем наскоро) – „ти опитай този пастет и тогава ще разбереш какъв гений съм“!

 

Картини от една изложба със Софийска филхармония на 15.10.2015
фотограф Василка Балевска

Този сезон в програмата на МЕТ зрителите гледат три от постановките на Пучини – „Турандот“, „Манон Леско“, „Мадам Бътърфлай“. Какво обединява тези опери и какво е специфично за всяка една от тях?

Три невероятно красиви заглавия, в изключително красиви постановки на Метрополитън. В рамките на черния хумор, общото в трите е, че „доброто момиче“ умира. Истината е, че тези три заглавия ни представят по един много затрогващ начин съдбата на четири изключително различни жени, всяка една, срещнала любовта и променена от нея по различен начин. Известно е, че Пучини е имал слабост към нежния пол и, може би точно по тази причина, е създал едни от най-красивите музикални образи на жената. При това, всеки един образ търпи своето голямо развитие: Лиу, която срещаме като робиня, водач на сляп старец, се развива да степен героизъм – дава живота си абсолютно осмислено за да спаси любимия. Турандот, която виждаме в началото като студенокръвна принцеса, причиняваща смъртта на мнозина, осмелили се да се влюбят в нея, успява сама да се промени неузнаваемо под въздействието на любовта. Манон е момиче, което си живее живота с лекота и без много да се замисля, накрая е съвършено различен образ, нейната предсмъртна ария е една от най-въздействащите, които с които съм се сблъсквал някога. А Чо-Чо Сан е, вероятно, най силният образ, изграждан някога от Пучини, виждаме в началото невинно 15-годишно момиче, а накрая млада жена, която се самоубива в името на честта. Трябва да кажа, че аз, подобно на повечето хора, не обичам смъртта и имам сериозен проблем с нейното акцептиране. Но има две опери, които ме карат да искам главната героиня да умре по-скоро, за да се спаси, да свършат мъките и, да намери спокойствие в смъртта. Тези две опери са „Мадам Бътерфлай“ и „Катерина Измайлова“. И причината е не само в тежката съдба на героините, но основно в музиката, която ни въздейства на подсъзнателно ниво и ни кара да страдаме заедно с тях!

Ако трябва да изберете една от звездите на МЕТ за ярките женски образи на Пучини, коя ще бъде тя и защо?

Вероятно изборът ми би бил Соня Йончева. Или Анна Нетребко. Не мога да си представя, че би съществувал диригент на света, който да не иска да дирижира спектакъл на „Бохеми“ с една от тях. А ако в ролята на Родолфо би могъл да бъде Йонас Кауфман… Давам десет години от живота си, да дирижирам такъв спектакъл… Но, понеже живеем в свят, в който изградената от самите нас „реалност“ побеждава мечтите ни, засега ще се задоволя с това, да гледам записите от спектаклите им в МЕТ. От друга страна, обаче, понеже аз съм си аз, ще продължа и да мечтая. Кой знае, може би някой ден…

Ако имате възможност да поставите тези опери на сцената на МЕТ, бихте ли променил нещо?

Един човек като мен, който се занимава активно с изкуство, винаги има собствено мнение и някакви различни идеи. Например, както споменах по-рано, аз не харесвам финала на „Турандот“, не искам да свършва по този начин, не желая да гледам как „лошата“ получава това, за което е мечтала „добрата“. Също и в музикално отношение понякога съм на различно мнение за неща които чувам/виждам. От друга страна, обаче, не е ли едно от най-прекрасните неща в изкуството това, че може да има различни интерпретации на едно и също нещо и те да бъдат еднакво добри, независимо от различията и дори противоречията помежду им? Защото в музиката, за разлика от математиката, две плюс две не е задължително да прави винаги четири! Може би затова музикантите често са лоши математици. Но пък и по същата причина могат да докоснат Вашата душа със своето изкуство.

Какво бихте казали на оперните фенове, които се колебаят да посетят представление на МЕТ: На живо от Ню Йорк?

Спектаклите на МЕТ имат една особеност – правят се не само с много любов и професионализъм, но и с много пари. Бюджетът на Метрополитен е пет пъти по-голям от бюджета на всички български държавни, общински и частни културни институции взети заедно! Тоест, за хората работещи в този невероятен оперен театър, границата на възможностите е там, където е границата на въображението им! Дори само заради това си струва да се видят техните продукции! А да не забравяме и, че в този театър работят невероятни певци и инструменталисти, които успяват да извадят най-доброто от партитурата на композитора! Така че, освен ако нямате достатъчно пари да си платите самолетния билет до Ню Йорк, хотела, ресторанта и билетите за оперния спектакъл, най-доброто, което можете да направите, за да изживеете истинската магия на операта е, да посетите представление на МЕТ: На живо от Ню Йорк!

 

Оперният певец Валентин Ватев: С нетърпение очаквам „Танхойзер“!

В деня на живото излъчване на „Танхойзер“ от Вагнер се срещаме с младия оперен певец Валентин Ватев, за да поговорим за пътя му към музикалното изкуство и сезон 2015/2016 на МЕТ:На живо от Ню Йорк.

Как се насочихте към оперното изкуство?

От малък имах интерес към сценични изяви, бях част от екипа на БНР в няколко детски предавания. В последствие гласът ми мутира и един приятел ме посъветва да пробвам да пея при неговата учителка, Милка Драгнева, която освен класическо, преподаваше и поп пеене. Тя беше човекът, който установи, че имам оперен талант и трябва да се развивам в тази насока. Така започнах да се задълбочавам в класическата музика и се влюбих в нея.

Завършил сте оперно пеене съвсем скоро. Какво Ви предстои в близко бъдеще?

Преди един месец защитих магистърската си степен в Музикалната академия в София. Предстоят ми участия в конкурси, интересно ще ми бъде да направя  специализация някъде, сега се занимавам с учене на подходящи за мен роли. Наблягам на предкласическия  репертоар, защото той изобилства от прекрасна музика и интересни роли и смятам, че е подходящ за млад певец като мен.

Кои са ролите, които мечтаете да изпеете?

За мен Моцарт е петият елемент в операта и в музиката като цяло, затова мечтая да изпея колкото се може повече от неговите роли, подходящи за моя вид глас, които за щастие са много. Привличат ме роли, които освен певчески, са интересни и от актьорска гледна точка. За мен ще е чудесно, ако един ден изпея Дон Манифико от “Пепеляшка” и Мустафа от “Италианката в Алжир” на Росини.

А кои са най-вълнуващите, в които сте пели досега?

През лятото на миналата година участвах в две много забавни постановки на театъра в Сполето, Италия- “Джани Скики” от известния триптих на Пучини и “Алфред, Алфред” на Франко Донатони. Ролите бяха съответно на алчния братовчед Бето и на лудия доктор Алфред Совички. По време на репетициите се забавлявахме много и мисля, че се получиха чудесни спектакли.

Често посещавате прожекциите на МЕТ: На живо от Ню Йорк. Как бихте описали това преживяване? Какви са приликите и разликите с присъствието на оперно представление на живо?

Когато имам възможност, посещавам прожекциите на МЕТ: На живо от Ню Йорк, защото преживяването е близко до  присъствието на живо оперно представление. Операторското майсторство при заснемането на спектаклите и прекрасният звук създават чувство на изключителна динамика, близка до кино-филмите. С помощта на видео техниката можем отблизо и детайлно, от различни ъгли да проследим емоциите по лицата на певците, което е трудно да се случи на едно живо представление, дори да сме на най-хубавите места в залата.  В антракта вие ни разхождате из гримьорните и ни показвате интервюта с участниците и постановъчния екип.  Освен това Ню Йорк е много далеч. Прожекциите са начин за скъсяване на голямата дистанция и дават възможността да бъдем част от сезона на един от най-добрите театри в света.

От друга страна, предимството да присъстваш на един жив спектакъл е зарядът, който се излъчва от сцената и директно, без помощта на новите технологии достига до нашите сетива.

Кои заглавия чакате с най-голямо нетърпение от тазгодишната програма на МЕТ: На живо от Ню Йорк?

Тазгодишната програма, както и миналогодишната е страхотна и чакам с нетърпение всички представления.   Имам си опера-фаворит и това е “Танхойзер” от Вагнер.

Кои са изпълнителите на Метрополитън опера, които ви впечатляват най-силно?

В Метрополитън играят предимно вече утвърдени артисти , много са изпълнителите, които ме впечатляват. Ако трябва да конкретизирам, определено ще проследя с интерес участията на  Мариус Квишен, който ще видим като Зурга в “Ловци на бисери”, Диана Дамрау като Лейла, Нина Щемме като Турандот и като Електра, Валтруд Майер като Клитемнестра и Соня Йончева като Дездемона.

Как бихте коментирали изпълнението на Соня Йончева в ролята на Дездемона в „Отело“?

Соня Йончева е най-ярката ни млада звезда в момента, която прави невероятна кариера. Аз и всичките ми колеги и приятели сме много горди с нея. В киносалона ръкопляскахме ентусиазирано след края на представлението.

Какво според вас трябва да знаят оперните фенове преди да посетят представление на МЕТ: На живо от Ню Йорк?

Идвайки да гледат представленията, оперните фенове ще се насладят на едни истински празници на сетивата. Постановките са красиви, певците пеят страхотно. Въпреки наличието на субтитри, предварителната подготовка с либретото и историята на написването на произведението би дала по-задълбочена представа на зрителя за него.