Архив за етикет: любопитно

НА ОПЕРА НА КИНО

12mag ни срещат с младите оперни певици Мила Михова и Пламена Гиргинова. Говорим за новия сезон на Метрополитън опера: На живо от Ню Йорк.

Внушителната музика на Кая Саариахо

Работата на финландската композиторка се движи между крайностите на чистия тон и шума и често намира загадъчна красота в зоната помежду им

През седемдесетте, когато финландската композитор Кая Саариахо учи в академия Сибелиус в Хелзинки, тя има периоди на парализираща несигурност. Нейният учител, Пааво Хеиниен й казал да стои пред огледалото и да повтаря по десет пъти на ден: „Аз мога да го направя.“
И наистина – тя може. Саариахо, която сега е на шестдесет и четири е движеща сила в съвременната музика в продължение на десетилетия, а до края на есенния сезон в Ню Йорк работата й ще бъде толкова разпространена, колкото тази на Бетовен. Нюйоркската филхармония наскоро представи вечер на Саариахо в Park Avenue Armory. На 19 и 20 ноември, Международният ансамбъл за съвременна музика и студентите от Музикалното училище Mannes изпълниха „Страстта на Симон,“ нейната оратория в чест на Симон Вейл. AXIOM, групата за нова музика на училището „Джулиард“ ще свири програма на Саариахо на 12 декември. На 1 декември, нейната опера „Любов отдалече“, един очарователен разказ за обречена средновековна любов, влезе в репертоара на Метрополитън опера.

Саариахо може да е имала своите кризи на съмнение, но от самото начало тя знае какво иска. Нейна основна идея, която може да бъде намерена в десетки от прозиведенията ѝ, е внушителния простор на звука, който се променя в ушите на слушателя и вибрира със скрит живот. За първи път тя улавя този звук в Париж, в началото на осемдесетте години, когато се намира в IRCAM, центъра на Пиер Булез за музика и технологии. Тогава тя е в контакт със „Spectralist“ училището на композитори като Жерар Грисей и Тристан Мюриъл, които анализират акустичните свойства на звука и произтичащите от тях музикални структури. Работата на Саариахо, като и техните, се движи между крайностите на чистия тон и шума, често намираща загадъчна красота в зоната помежду им. Откриващата сцена на „Любов отдалече“ е пример за това: от дълбок, разтърсващ си-бемол се ражда комплексен акорд от обертонове, който отзвучава не само в пространството, но и в съзнанието. Ние вече влизаме в съзнанието на трубадура Жофре Рюдел, който композира шансон и размишлява за непостижимата любов в първата сцена.

Много от постановките на Саариахо, и не само театралните такива, са визуално привлекателни, с претенция да намекват за светлина, вода, градини и нощ. В Armory, Филхармонията се възползва от живописността като създава мултимедийно преживяване върху музиката на Саариахо в четири части с непрекъсната последователност: „Lumière et Pesanteur“ или „Светлина и Гравитация“; „D’OM LE VRAI SENS“ или „Истинският смисъл на човека“ концерт за кларинет; „Lonh,“ за глас и електроника; и „Кръгла карта“, за оркестър и електроника. Пиер Ауди, новият артистичен директор на Armory, реализира продукцията, като насърчава солистите – кларнетиста Карл Криику и сопраното Дженифър Зетлан – да се лутат из отворено пространство на Armory. Композиторът и видео-художник Жан-Батист Бариер, съпругът на Саариахо, създава изкусителният поток от средновековни и абстрактни образи, които бяха показани на голям екран над оркестъра. Филхармонията свири брилянтно под палката на Еса-Пека Салонен, бивш състудент на Саариахо в академията Сибелиус.

Опасността, която идва с този вид на представяне е, че тя може да отвлече вниманието от музикалната стойност на произведението. „D’OM LE VRAI SENS“, обаче, така или иначе е с полу-театрална концепция. Тя се основава на серия от гоблени от петнадесети век, известни като „Дамата и Еднорога“, в който жена от висшето общество се появява в компанията на еднорог, лъв, маймуна, и други същества, в алегорични изображения на петте сетива. Кларинетистът се възползва от „мултифоникс“ (техники за възпроизвеждане на множество тонове наведнъж), за да пресъздаде животните със звуци на рев, крясък, тракане и цвилене. (Оказва се, че еднорозите цвилят.) Солистът е дирижиран да се движи из залата, а в края, няколко цигулари се присъединяват към него. Кирику – друг от талантливите възпитаници на академия Сибелиус през седемдесетте и осемдесетте години  – се вживява в ролята, свирейки с една ръка, докато почти танцува. Кирику е наелектризиращ всеки път, когато съм го виждал да свири, дали в „Крафт“ на Магнус Линдберг на фестивала в Охай, или Концерта за кларинет на Моцарт. Неговата реалност допълва неземна аура на Саариахо.

(цялата статия на Алекс Рос за New Yorker четете тук: http://www.newyorker.com/magazine/2016/10/31/the-oceanic-music-of-kaija-saariaho)

Найден Тодоров: „Давам десет години от живота си, за да дирижирам „Тоска“ с Анна Нетребко или Соня Йончева!“

Найден Тодоров Концерт Панчо Владигеров 2015, Русе
фотограф Атанас Пеев

В сезон 2015/2016 на Метрополитън опера: На живо от Ню Йорк, в който имаме удоволствието да гледаме три от най-красивите заглавия на Пучини – „Турандот“, „Манон Леско“ и „Мадам Бътерфлай“ , се срещаме с диригента Найден Тодоров, който разказва за своята особена връзка с операта и композитора.

Разкажете ни за първата си среща с оперното изкуство.

Никога няма да забравя първия си сблъсък със света на операта – мисля, че бях на 7 години, в първи клас. От училището бяха организирали посещение на спектакъл в Пловдивска опера – „Севилският бръснар“ от Росини. Бях изключително впечатлен, но по по-различен начин от очакваното – за мен всичко беше страшно – имах чувството че се чува някакъв вой от сцената, оркестърът ми звучеше фалшиво, не разбирах какво се случва… Опитах се да се измъкна, но бях върнат обратно. Тогава се заклех, че повече никога няма да оставя някой да ми причини това отново… В продължение на години бях заклет оперомразец, сменях канала на радиото/телевизията в момента, в който зазвучеше оперно пеене, предупреждавах тези от приятелите ми, които имаха подобни наклонности, че в мое присъствие не се слуша и не се говори за опера… Всичко продължи до момента, в който в живота ми навлезе Виена. Този град е особен за мен, когато съм в него се зареждам по един невероятен начин. Но всички познати ме питаха какво е усещането да си в залата на Виенската опера. И в един момент аз реших да се жертвам за едно действие на някоя опера, за да не се срамувам, че не съм влизал в тази невероятна сграда. Купих си правостоящ билет, операта се падна да бъде „Тоска“. Когато след малко повече от два часа излязох ревящ от сградата, не бях сигурен какво точно ми се е случило. На другия ден си купих видео касета на „Тоска“ с Райна Кабаиванска и Пласидо Доминго, пазя си я и до днес… Интересен факт – първата опера, която дирижирах като главен диригент на Пловдивска опера години по-късно беше, разбира се, „Тоска“, но малко след това се наложи да дирижирам и „Севилския бръснар“, пак там. Помня, че много се дърпах, но директорът Андрей Андреев отказа да приеме моите аргументи и ми заяви, че в момента в който опозная това заглавие по-добре, ще се влюбя в него. Факт е, че постановката, която беше на Дарио Фо, беше невероятна, певците бяха прекрасни, хорът, балетът и оркестърът също бяха чудесни и всъщност, заедно с Пловдивска опера направихме десетки спектакли на „Севилския бръснар“  в България (включително в зала 1 на НДК), Холандия, Германия и Великобритания.

Кои бяха най-големите предизвикателства в реализирането на „Турандот“ с Русенската опера?

Както може да се досетите, след сблъсъка ми с „Тоска“, Пучини стана мой любим композитор. Когато през 2005 година започнах работа в Русенска опера, реших първата опера, която да поставя там като диригент да бъде „Турандот“. Събрах постъновъчен екип от чудесни професионалисти – Нина Найденова (режисьор), Боряна Сечанова (хореограф), Борис Стойнов (сценограф) и Цветанка Петкова (художник на костюми) и им заявих проблема си – обичам музиката на Пучини, но не понасям съдържанието на „Турандот“. Помня, че седяхме дълги часове в дома на Боряна Сечанова и разсъждавахме какви да бъдат костюмите, как да изглежда декора и най-вече – как да видоизменим съдържанието така, че да останем верни на Пучини, но и да решим моя проблем. А това, всъщност, си беше и най-голямото предизвикателство в цялата подготовка на тази премиера! Защото аз бях абсолютно несъгласен „доброто момиче“ да умре, за да спаси живота на любовта си, а „лошото момиче“, причинило смъртта на толкова много хора, накрая да тържествува и да се ожени за принца, в който е била влюбена „добрата“. Решението до което достигнахме накрая и което Нина Найденова реализира по един прекрасен начин, беше просто невероятно! И действително, премиерата през юни 2006 беше приета с възторг от русенската публика и спектакълът се игра в този му вид дълги години! Но аз няма да кажа тук какво беше решението, защото ако го направя, не би останало място за нищо друго! А и за да събудя любопитството на повече хора и да дойдат да го видят на живо.

Какъв опит като диригент Ви дава работата с Пучини?

Мнозина смятат музиката на Пучини за особено трудна. Помня, че преди много години моят ментор и приятел Веселин Байчев се шегуваше, че първата опера, която съм избрал да дирижирам е „Тоска“, защото не съм разбирал колко трудно е да се дирижира това заглавие. Всъщност, едно от нещата, които ме привличат в Пучини е симфонизмът в неговата музика. Дори изпълнена без солисти, тази музика е пълноценна, всеки инструмент в оркестъра има важна роля, непрекъснато се случват едновременно различни теми и контратеми. Може би трудността на тази музика не е само в свободата на изпълнение, която се изисква от певците и която затруднява понякога диригентите. Може би особеното предизвикателство е многопластовата мисъл, която се изисква от един диригент, захванал се да дирижира музиката на Пучини. Разбира се, един професионалист винаги може да „измаха“ дори и тази музика, без да вникне в нейната дълбочина, но тогава магията изчезва и всичко се превръща в сбор от добре изпяти/изсвирени ноти.
А помните ли първата си среща с този композитор?

Първата ми среща с Пучини, в качеството ми на публика, беше спектакълът на операта „Тоска“ във Виенската опера. Трябва да спомена, обаче, че независимо от ефекта на тази музика върху мен, аз продължавах още известно време да отказвам да дирижирам опери и концерти с оперни арии. До една случка, която имах във Врачанска филхармония, където работих в средата на 90те години. Обикновено решавахме датите и програмата предварително, аз пристигах от Австрия или Израел за съответния концерт и след него си заминавах обратно. Веднъж, обаче, пристигайки във Враца, смятащ че ще дирижирам концерт за тромпет, си говорех с директора Димитър Панов, който ми каза, че Малджанска ще изпее три арии. Аз го попитах коя е Малджанска, какви арии ще пее и какво ме касае мен всичко това. Оказа се, че тромпетистът е отказал и директорът на оркестъра се е възползвал от стара договорка с певицата Цветелина Малджанска, за да я задължи да участва в моя концерт. Е, аз бях против, тя беше против, но и двамата имахме договори с оркестъра и се наложи да работим заедно. Но се срещнахме чак на генералната репетиция в деня на концерта, надявайки се до последно, че ще ни се размине. Не ни се размина. И първата ария, която тя пя, беше арията на Мими от „Бохеми“ на Пучини. Ефектът върху мен беше, разбира се, смазващ, явно на мен така ми въздейства музиката на Пучини. В последствие записахме с нея поредица албуми с арии от Пучини за американската звукозаписна компания ММО.

Какво за Вас отличава Пучини от Верди, Монтеверди и Росини?

Няма друг оперен композитор като Пучини. Зная, че много певци предпочитат Верди, Белини или Доницети, но за мен, като живеещ в XXI век, веризмът си остава връх в историята на операта. А Пучини е най-големият майстор на веризма! Като диригент се радвам на неговата музика още повече, защото, за разлика от други  оперни композитори, при Пучини оркестърът не е само акомпаниращ инструмент, а своеобразно действащо лице в многопластовата звукова среда. Може би тъкмо поради тази причина музиката на Пучини е толкова въздействаща. Монтеверди е далече от нас не само във времето, но и като музикален стил и звукова среда, както и като начин на пеене и свирене. За съжаление много малко е оцеляло до наше време. Имам желанието да направя неговия „Орфей“, но дори това прекрасно заглавие не е достигнало до нас в оригиналния си вид. При Верди има сериозна драма на сцената, но често в оркестъра има само акомпаниращи акорди, които без певците звучат едва ли не глупаво. При Росини нещата са подобни, в неговата музика дори няма особена драма (изключвам последната му опера „Вилхелм Тела той е залагал повече на красивите мелодии и комичните случки. Очевидно за него операта е била само едно от нещата, които харесва и може да прави, подобно на прословутите му готварски умения и дори в един момент спира да пише музика и за няколко десетилетия забравя колко добър композитор е всъщност. Известен е случаят, в който негов приятел го възхвалява и му обяснява колко е гениален, а Росини отговаря (подобно на една моя позната певица съвсем наскоро) – „ти опитай този пастет и тогава ще разбереш какъв гений съм“!

 

Картини от една изложба със Софийска филхармония на 15.10.2015
фотограф Василка Балевска

Този сезон в програмата на МЕТ зрителите гледат три от постановките на Пучини – „Турандот“, „Манон Леско“, „Мадам Бътърфлай“. Какво обединява тези опери и какво е специфично за всяка една от тях?

Три невероятно красиви заглавия, в изключително красиви постановки на Метрополитън. В рамките на черния хумор, общото в трите е, че „доброто момиче“ умира. Истината е, че тези три заглавия ни представят по един много затрогващ начин съдбата на четири изключително различни жени, всяка една, срещнала любовта и променена от нея по различен начин. Известно е, че Пучини е имал слабост към нежния пол и, може би точно по тази причина, е създал едни от най-красивите музикални образи на жената. При това, всеки един образ търпи своето голямо развитие: Лиу, която срещаме като робиня, водач на сляп старец, се развива да степен героизъм – дава живота си абсолютно осмислено за да спаси любимия. Турандот, която виждаме в началото като студенокръвна принцеса, причиняваща смъртта на мнозина, осмелили се да се влюбят в нея, успява сама да се промени неузнаваемо под въздействието на любовта. Манон е момиче, което си живее живота с лекота и без много да се замисля, накрая е съвършено различен образ, нейната предсмъртна ария е една от най-въздействащите, които с които съм се сблъсквал някога. А Чо-Чо Сан е, вероятно, най силният образ, изграждан някога от Пучини, виждаме в началото невинно 15-годишно момиче, а накрая млада жена, която се самоубива в името на честта. Трябва да кажа, че аз, подобно на повечето хора, не обичам смъртта и имам сериозен проблем с нейното акцептиране. Но има две опери, които ме карат да искам главната героиня да умре по-скоро, за да се спаси, да свършат мъките и, да намери спокойствие в смъртта. Тези две опери са „Мадам Бътерфлай“ и „Катерина Измайлова“. И причината е не само в тежката съдба на героините, но основно в музиката, която ни въздейства на подсъзнателно ниво и ни кара да страдаме заедно с тях!

Ако трябва да изберете една от звездите на МЕТ за ярките женски образи на Пучини, коя ще бъде тя и защо?

Вероятно изборът ми би бил Соня Йончева. Или Анна Нетребко. Не мога да си представя, че би съществувал диригент на света, който да не иска да дирижира спектакъл на „Бохеми“ с една от тях. А ако в ролята на Родолфо би могъл да бъде Йонас Кауфман… Давам десет години от живота си, да дирижирам такъв спектакъл… Но, понеже живеем в свят, в който изградената от самите нас „реалност“ побеждава мечтите ни, засега ще се задоволя с това, да гледам записите от спектаклите им в МЕТ. От друга страна, обаче, понеже аз съм си аз, ще продължа и да мечтая. Кой знае, може би някой ден…

Ако имате възможност да поставите тези опери на сцената на МЕТ, бихте ли променил нещо?

Един човек като мен, който се занимава активно с изкуство, винаги има собствено мнение и някакви различни идеи. Например, както споменах по-рано, аз не харесвам финала на „Турандот“, не искам да свършва по този начин, не желая да гледам как „лошата“ получава това, за което е мечтала „добрата“. Също и в музикално отношение понякога съм на различно мнение за неща които чувам/виждам. От друга страна, обаче, не е ли едно от най-прекрасните неща в изкуството това, че може да има различни интерпретации на едно и също нещо и те да бъдат еднакво добри, независимо от различията и дори противоречията помежду им? Защото в музиката, за разлика от математиката, две плюс две не е задължително да прави винаги четири! Може би затова музикантите често са лоши математици. Но пък и по същата причина могат да докоснат Вашата душа със своето изкуство.

Какво бихте казали на оперните фенове, които се колебаят да посетят представление на МЕТ: На живо от Ню Йорк?

Спектаклите на МЕТ имат една особеност – правят се не само с много любов и професионализъм, но и с много пари. Бюджетът на Метрополитен е пет пъти по-голям от бюджета на всички български държавни, общински и частни културни институции взети заедно! Тоест, за хората работещи в този невероятен оперен театър, границата на възможностите е там, където е границата на въображението им! Дори само заради това си струва да се видят техните продукции! А да не забравяме и, че в този театър работят невероятни певци и инструменталисти, които успяват да извадят най-доброто от партитурата на композитора! Така че, освен ако нямате достатъчно пари да си платите самолетния билет до Ню Йорк, хотела, ресторанта и билетите за оперния спектакъл, най-доброто, което можете да направите, за да изживеете истинската магия на операта е, да посетите представление на МЕТ: На живо от Ню Йорк!

 

Оперният певец Валентин Ватев: С нетърпение очаквам „Танхойзер“!

В деня на живото излъчване на „Танхойзер“ от Вагнер се срещаме с младия оперен певец Валентин Ватев, за да поговорим за пътя му към музикалното изкуство и сезон 2015/2016 на МЕТ:На живо от Ню Йорк.

Как се насочихте към оперното изкуство?

От малък имах интерес към сценични изяви, бях част от екипа на БНР в няколко детски предавания. В последствие гласът ми мутира и един приятел ме посъветва да пробвам да пея при неговата учителка, Милка Драгнева, която освен класическо, преподаваше и поп пеене. Тя беше човекът, който установи, че имам оперен талант и трябва да се развивам в тази насока. Така започнах да се задълбочавам в класическата музика и се влюбих в нея.

Завършил сте оперно пеене съвсем скоро. Какво Ви предстои в близко бъдеще?

Преди един месец защитих магистърската си степен в Музикалната академия в София. Предстоят ми участия в конкурси, интересно ще ми бъде да направя  специализация някъде, сега се занимавам с учене на подходящи за мен роли. Наблягам на предкласическия  репертоар, защото той изобилства от прекрасна музика и интересни роли и смятам, че е подходящ за млад певец като мен.

Кои са ролите, които мечтаете да изпеете?

За мен Моцарт е петият елемент в операта и в музиката като цяло, затова мечтая да изпея колкото се може повече от неговите роли, подходящи за моя вид глас, които за щастие са много. Привличат ме роли, които освен певчески, са интересни и от актьорска гледна точка. За мен ще е чудесно, ако един ден изпея Дон Манифико от “Пепеляшка” и Мустафа от “Италианката в Алжир” на Росини.

А кои са най-вълнуващите, в които сте пели досега?

През лятото на миналата година участвах в две много забавни постановки на театъра в Сполето, Италия- “Джани Скики” от известния триптих на Пучини и “Алфред, Алфред” на Франко Донатони. Ролите бяха съответно на алчния братовчед Бето и на лудия доктор Алфред Совички. По време на репетициите се забавлявахме много и мисля, че се получиха чудесни спектакли.

Често посещавате прожекциите на МЕТ: На живо от Ню Йорк. Как бихте описали това преживяване? Какви са приликите и разликите с присъствието на оперно представление на живо?

Когато имам възможност, посещавам прожекциите на МЕТ: На живо от Ню Йорк, защото преживяването е близко до  присъствието на живо оперно представление. Операторското майсторство при заснемането на спектаклите и прекрасният звук създават чувство на изключителна динамика, близка до кино-филмите. С помощта на видео техниката можем отблизо и детайлно, от различни ъгли да проследим емоциите по лицата на певците, което е трудно да се случи на едно живо представление, дори да сме на най-хубавите места в залата.  В антракта вие ни разхождате из гримьорните и ни показвате интервюта с участниците и постановъчния екип.  Освен това Ню Йорк е много далеч. Прожекциите са начин за скъсяване на голямата дистанция и дават възможността да бъдем част от сезона на един от най-добрите театри в света.

От друга страна, предимството да присъстваш на един жив спектакъл е зарядът, който се излъчва от сцената и директно, без помощта на новите технологии достига до нашите сетива.

Кои заглавия чакате с най-голямо нетърпение от тазгодишната програма на МЕТ: На живо от Ню Йорк?

Тазгодишната програма, както и миналогодишната е страхотна и чакам с нетърпение всички представления.   Имам си опера-фаворит и това е “Танхойзер” от Вагнер.

Кои са изпълнителите на Метрополитън опера, които ви впечатляват най-силно?

В Метрополитън играят предимно вече утвърдени артисти , много са изпълнителите, които ме впечатляват. Ако трябва да конкретизирам, определено ще проследя с интерес участията на  Мариус Квишен, който ще видим като Зурга в “Ловци на бисери”, Диана Дамрау като Лейла, Нина Щемме като Турандот и като Електра, Валтруд Майер като Клитемнестра и Соня Йончева като Дездемона.

Как бихте коментирали изпълнението на Соня Йончева в ролята на Дездемона в „Отело“?

Соня Йончева е най-ярката ни млада звезда в момента, която прави невероятна кариера. Аз и всичките ми колеги и приятели сме много горди с нея. В киносалона ръкопляскахме ентусиазирано след края на представлението.

Какво според вас трябва да знаят оперните фенове преди да посетят представление на МЕТ: На живо от Ню Йорк?

Идвайки да гледат представленията, оперните фенове ще се насладят на едни истински празници на сетивата. Постановките са красиви, певците пеят страхотно. Въпреки наличието на субтитри, предварителната подготовка с либретото и историята на написването на произведението би дала по-задълбочена представа на зрителя за него.

Анна Нетребко – оперна звезда от нов вид

В края на миналия месец, в Лондон, бяха раздадени престижните Оперни награди. В категорията „Най-добра певица на годината“ бе наградено немското сопрано Аня Хaртерос. Тя е номинирана в тази категория заедно с изключителните звезди от сезон 2014/2015 на Метрополитън опера – Анна Нетребко, Анита Рачвелишвили и Джойс ДиДонато, българката Соня Йончева, която ще видим в предстоящият сезон на МЕТ: На живо от Ню Йорк  и украинката Людмила Монастирска.

Анна Нетребко е звездата, която спря дъха на публика в киносалона в премиерното за България представление на програмата МЕТ: На живо от Ню Йорк. С ролята си на Лейди Макбет тя изправи зрителите на крака, както в залата на Метрополитън опрера, така и тези в кината по-целия свят, които имаха възможност да изживеят емоциите, които носи оперното изкуство от световна величина.

В този текст проследяваме основни моменти от кариерата ѝ, нейните постижения и емблематични роли.

Ана Нетребко добави нов смисъл в определението оперна звезда и днес е една от най-признатите и известни класически певици в целия свят. Често виждаме името на руското сопрано в главни роли в най-големите оперни театри, а Associated Press я нарича “царуващата нова дива в началото на XXI век“. През 2007 тя стана първият класически музикант, който влезе в класацията на Time за най-влиятелни личности в света Time100. Нейният красив, загадъчен, отличителен глас и нейното елегантно и пленително присъствие на сцена, са причина критиците да я определят като „Одри Хепбърн с певчески глас“ и „певица, която просто има всичко: глас с поразителна чистота, прецизност и обхват, широк действен и тонален диапазон, въображение, прозорливост и остроумие – и всичко това в комбинация с внушителна харизма, заради която не можеш да откъснеш поглед от нея, когато изпълнява роля.“ (San Francisco Chronicle).

От триумфалният ѝ дебют на фестивала в Залцбург през 2002, в ролята на Дона Анна в Дон Жуан от Моцарт, името на Нетребко започва да се появява в почти всеки голям оперен театър по света. Това са Метрополитън опера, Операта в Сан Франциско, Лирик опера в Чикаго, Кралската опера в Лондон, Миланската Скала, Виенска държавна опера, Парижката опера, Операта в Цюрих, Берлинската държавна опера и Баварска опера в Мюнхен.

Тя често се завръща в Мариинския театър в Санкт Петербург, където прави дебюта си в ролята на Сузана в Сватбата на Фигаро от Моцарт, където работи заедно с дългогодишния си ментор – диригента Валери Гергиев. Освен Моцартовата Сузана, други емблематични, минали и настоящи роли за Нетребко са Мими от Бохеми и Манон Леско на Пучини, Виолета от Травиата на Верди, Лейди Макбет и Жана д’Арк, Жулиета от Капулети и Монтеки, Елвира от Пуритани и Амина от Сомнамбула на Белини, Дона Анна от Дон Жуан на Моцарт, Норина от Дон Паскуале на Доницети, главните роли в Лучия ди Ламермур и Ана Болейн; в Манон на Масне, Жулиета в Ромео и Жулиета на Гуно, Татяна от Евгени Онегин и Йоланта от операта на Чайковски.

Анна Нетребко има и много концертни изяви по света, както в известни концертни зали като Карнеги Хол в Ню Йорк, така и на стадиони пред десетки хиляди зрители. Нейните концерти на открито, на които споделя сцената с артисти като Пласидо Доминго и Дмитрий Хворостовски, се простират от Валдбюне в Берлин до Червения площад в Москва и често се излъчват интернационално. Тя е резидент на Фестивала в Залцбург и обра овациите по време на популярната Последна нощ на BBC Proms в Лондон. Нетребко често се появява в рецитали със световно известни артисти, включително с Даниел Баренбойм.

Този сезон тя направи дебюта си в Америка с две роли в Метрополитън опера. С нейното изпълнение в ролята на Лейди Макбет стартира сезона на програмата МЕТ: На живо от Ню Йорк, която предава представлението чрез сателитна връзка в киносалони по целия свят. Тя се завърна в МЕТ в началото на тази година, за да участва в новата постановка на Йоланта, която също зарадва зрителите по света в кината на Св. Валентин. Други акценти от сезона са нейното представяне като Мими заедно с Джоузеф Калея като Родолфо в Бохеми в Ковънт Гардън и нейното завръщане в ролята на Анна Болейн в операта в Цюрих и Виенската държавна опера.

Нейното изпълнение на Мими от 10 юни също ще се прожектира в кина във Великобритания и Европа. В концертите си този сезон Анна дебютира в ролята на Силвия Вареску в Царицата на чардаша от Имре Калман с Дрезденската държавна капела; пее Четирите последни песни на Щраус с Държавния оркестър на Берлин и Националния оркестър на Франция. Изпълнява арии в програма, наречена Верди и веризма в Двореца за каталунска музика в Барселона, в Двореца на изящните изкуства с Мексико сити и в Театъра Диана в Гуадалахара. Заедно с Оркестъра на Националната академия Санта Чечилия изпълнява откъси от Макбет; дава рецитал в Ценъра за сценични изкуства Вилар в Колорадо; представя Йоланта на турне в Люцерн, Копенхаген, Монте Карло и Лондон и участва в галаконцерт на фестивала Whitsun в Залцбург.

Ана Нетребко се гордее с богата дискография, която включва солови албуми,  записи на цели опери и концертен репертоар. Нейното CD Дуети с тенора Роландо Вийясон, поставя рекорд за най-добър дебют на класически албум в Европа, като се изкачва на върха на класациите в няколко държави.

Нетребко пя Олимпийския химн на живо в излъчваната по целия свят церемония по откриване на Олимпийските зимни игри през 2014 в Сочи. През 2007 тя пя за филмовия режисьор Мартин Скорсезе на предаваните по CBS 30-и годишни награди на центъра Кенеди, а следващата година – на предаваните по ВВС награди BRIT, заедно с Андреа Бочели. Профили на Нетребко се появяват в най-големите световни списания, включително Vogue,Vanity Fair, и Town & Country. Тя се появява в телевизионни предавания като Добро утро Америка на ABC, вечерното шоу на Джей Лено по NBC, 60 минути по CBS’s  и Разкрити (Revealed) на CNN. Документални филми за нея са излъчвани по телевизии в Австрия, Германия, Дания, Русия и Швейцария.

Анна Нетребко е носител на почести и награди като номинация за Грами за записите ѝ Виолета и Руски албумМузикант на годината (2008) на списание Мюзикъл Америка, Престижната германска награда Бамби, награда Classic BRIT за изпълнител на годината и певица на годината и три от германските ECHO Klassik награди. През 2005 е наградена с руската Държавна награда – най-високото признание в страната в областта на изкуствата и литературата, а през 2008 със званието Народен артист.

Родена през 1971 в Краснодар, Русия, Анна Нетребко учи вокално майсторство в консерваторията в Санкт Петербург. Страстен защитник на детските права, тя подкрепя много благотворителни организации, включително SOS – Киндердорф Интернешънъл и Руската общност в помощ на децата.

В сезон 2015/2016 на MET: На живо от Ню Йорк ще гледаме Нетребко в ролята на Леонора в Трубадур от Верди.

източник www.annanetrebko.com

Хуан Диего Флорес – „Златното момче“

Когато става въпрос за белканто, Хуан Диего Флорес е най-често избирания тенор от водещите световни опери. Неговото гладко, изразително пеене и поразителна виртуозност разцъфтяват в оперите на Росини, Доницети и Белини. Със своето представяне в опери и рецитали в най-престижните зали по света Флорес печели любовта на публиката и критиците.

Хуан Диего е роден в Лима на 13 януари 1973. Баща му Рубен Флорес – също певец и китарист, специализирал в изпълнението на керолските валсове на перуанския композитор Чабука Гранда. Хуан Диего наследява вокалният талант на баща си, както и неговата любов към перуанската и латиноамериканската музика. Майка му – Мария Тереза, също отдадена на музиката, е човекът, който го е подкрепял по време на цялото му музикално обучение.

В началото на кариерата си Хуан Диего се фокусира върху поп и рок и перуанска народна музика. Той пише свои авторски песнии и пее често в пиано-барове със своите съученици в един от най-бохемските квартали на Лима – Баранко. През 1989, младият певец печели първият фестивал Песен за мир в Перу, който се излъчва по телевизията в цялата страна.

Заради представата си, че всички добри музиканти трябва да могат да четат и да пишат музика, през 1990 той влиза в Националната музикална консерватория в Перу. До този момент Флорес още не е взел решението да се занимава с класическа музика. Първата му година в консерваторията, обаче, започва да го насочва към призванието му. Още в първите месеци от обучението си, Хуан Диего започва да  взима уроци по пеене при Андрес Санта Мария – директора на Националния хор на Перу, на който по-късно става член. Хорът играе важна роля в музикалното му формиране, заради възможността да изпълнява произевдения на най-големите композитори на професионално ниво.

С огрмоното желание да пътува и да продължи обучението си, Хуан Диего печели стипендия за престижния Музикален институт Къртис във Филаделфия. Учи там между 1993 и 1996 и има възможност да пее в много, напълно разработени опери с оркестър – отлична основа за една, както се оказва, зашеметяваща кариера.

През 1994 Хуан Диего се запознава с обичания перуански тенор Ернесто Паласио в Лима – среща, която променя живота му. Паласио предлага помощта си на младия певец да започне кариерата си на професионален певец и го кани за съвместен запис на Фестивала в Гераче в Италия.

Вродените характеристики на гласа на Флорес, качества като гъвкавост и привидната лекота, с която взима точно високи тонове, определят неговият белканто репертоар и по-специално оперите на Росини. Паласио вижда това в него от самото начало на съвместните им проекти и насочва младия тенор именно към тези произведеня.

През 1996, Хуан Диего се явява на прослушване в Болония за Оперния фестивал на Росини в Пезаро. Одобрен е от артистичния директор, който му дава малка роля в Ричардо и Зорайде. Това, че никога не е пял тази роля е без значение, защото това което му предстои го изстрелва във върховете на оперния свят.

През лятото на 1996 Хуан Диего е в Пезаро и репетира Ричардо и Зорайде. Малко преди откриването на фестивала тенорът, който трябва да пее главната роля на Корадино в Матилде ди Шрабан се разболява и отменя участието си. Организаторите започват отчаяно търсене на заместник, което не е никак лесна задача, защтото Матилде ди Шрабан е малко позната опера, откриването е след борени дни, а ролята на Корадино е изключително трудна за пеене.  Артистичният директор Луиджи Ферари предлага ролята на 23 годишният Хуан Диего. Младият тенор има огромно желание да приеме ролята, но моли за време, за да прецени възможностите си. След като прочита едва две страници по време на обяд, на който дори не успява да се храни от вълнение, Хуан Диего решава да приеме ролята.

Следва тежка подготовка, в която Хуан Диего започва репетиции преди дори да успее да научи музиката. След няколко шеметни дни, дългоочакваната първа вечер от фестивала настъпва: 13 август 1996. Успехът е огромен и дава начало на звездната кариера на младия тенор.

От този момент нататък оперите по целия свят насочват поглед към Хуан Диего, включително и най-известните. Флорес прави дебюта си в Миланската скала на 7 декември 1996 – дата с голямо значение, защото на нея се състои първата за сеонза постановка под диригенството на Рикардо Мути, който изиграва ключова роля върху тенора през следващите години.

Интересно е, че Хуан Диего е посетил Миланската скала няколко месеца по-рано и седейки в залата казал: „Ще пея тук след 10 години.“. Никога не си е предстаял, че това ще му се случи едва след 10 месеца.

От тогава той пее във водещите световни опери като Метрополитън в Ню Йорк, Операта в Лос Аджелис, Сан Франциско, Националната опера във Вашингтон, Кралската опера , Ковънт Гардън, Операта в Париж,Кралският театър в Мадрид и много други.

Интересна е историята за раждането на първото дете на Флорес. То се появява на бял свят буквално минути преди представлението на Хуан Диего на сцената на МЕТ. Леандро Флорес поема първа глътка въздух в 12.25, а щастливият баща успява да го подържи едва за минута, преди да тръгне за участието си в „Граф Ори“ на Росини, което започва в 13.00. Представлението се излъчва и на живо по цял свят.

„Беше красиво“, споделя Флорес в интервю по време на живото излъчване.