Повторно излъчване на „Веселата вдовица”, заради изключителния интерес към премиерата у нас

Билетите за живото излъчване на първото представление на „Метрополитън опера: на живо от Ню Йорк“ за 2015 – „Веселата вдовица“ вече са разпродадени . Поради големия интерес към постановката на 21 януари, сряда ще бъде излъчено повторение. Билетите за него вече са в продажба.

***

Бродуейският режисьор и хореограф Сюзън Строман, чиито отличия включват награди Тони за мюзикълите „Луд по теб“, „Контакт“ и „Продуцентите“, прави своя дебют в Метрополитън с нова пищна постановка на трогателната оперета от Лехар „Веселата вдовица“, изпълнена на английски в нов превод от Джереми Самс. Най-известната композиция на Лехар е любима на публиката повече от 100 години след премиерата й през 1905 и включва голямо количество познати композиции като „Виля“, „Отивам в Максим“ и „Валсът на веселата вдовица“. Рене Флеминг като Хана, овдовялата парижка милионерка, добавя нова героиня в своя метрополитънски репертоар от 22 роли. Андрю Дейвис подбира каст, който  включва Нейтън Гън като любовника на Хана – Данило; Алек Шрейдър е младият благородник Камий дьо Росийон. Томас Алън се превъплъщава в лукавия Барон Зета, а бродуейското сопрано Кели О‘Хара дебютира на метрополитънската сцена като Валансиен, кокетната съпруга на барона.

Advertisements

Метрополитън опера: Майсторско представяне на „Нюрнбергските майстори певци” с диригент Джеймс Ливайн

Светът на оперното изкуство не е известен със своите комедии и в него се срещат много малко така грандиозни, смешни и трогателни продукции като великолепната „Нюрнбергските майстори певци” на  Метрополитън опера. Тя се завърна снощи с палката на Джеймс Ливайн, който успя да изрисува всеки нюанс от брилянтното и вдъхновяващо произведение на Вагнер.

Майсторите-певци, водени от брилянтния Джеймс Морис като обущарят поет Ханс Закс, убедителният Йохан Бота като болният от любов рицар Валтер фон Шолцинг и прекрасната Анет Даш като момичето на мечтите му – Ева, улавят цялото чувство за хумор и величие на операта.

Невероятният оркестър на МЕТ под диригентството на Джеймс Ливайн със сигурност прави вдъхновяващ прочит на единствената комична опера на Вагнер.

Особено радостен е фактът, че МЕТ ще направи този спектакъл достъпен за първи път на 13-ти декември, когато излъчва „Нюрнбергските майстори певци” в повече от 2000 театри в 68 страни по целия свят, като част от своята програмата „Метрополитън: на живо от Ню Йорк”.

„Нюрнбергските майстори певци” е голямо тематично отклонение за Вагнер. В него за първи път той излиза от света на германската легенда и мит и изследва един много човешки свят, където смъртните се влюбват, съперничат си, предават се един друг, лъжат и мамят.

Вагнер пише „Нюрнбергските майстори певци” за период от шест години, който включва  момент на застой в неговата кариера. Портретът на Бекмесър като скучен, сприхав и старомоден човек и представянето на останалата част от Гилдията на певците като група на закостенели старци, неспособни да се адаптират към промяна, със сигурност представляват сатира към критиците, които осъждат собствените му музикални иновации.

В „Нюрнбергските майстори певци” има за всеки по нещо: сола, ансамбли, хорови изпълнения, химни. А Ливайн, като главен диригент, хармонизира всичко това в едно цяло.

източник http://www.huffingtonpost.com/ 

Нюрнбергските майстори певци от Рихард Вагнер   

Джеймс Ливайн дирижира голямата човешка комедия от Вагнер  „Нюрнбергските майстори певци” в премиерния спектакъл за “Метрополитън опера: на живо от Ню Йорк”. Йохан Ройтер е в ролята на Ханс Закс, Йохан Бота като Валтер, Анет Даш като Ева, Карън Каргил като Магдалена, Пол Апълби в ролята на Давид, Йоханес Мартин Кренцле дебютира като Бекмесер, а Погнер е Ханс-Петер Кьониг.

„Нюрнбергските майстори певци” заема особено място в творчеството на Вагнер. Това е единствената комедия сред зрелите му опери, както и единственото произведение, в което действието се развива в точно определен исторически момент, а не в митологичен контекст. Това е и единствената опера, която Вагнер създава по оригинален сюжет, замислен от самия него. Действието се върти около реално съществувалата гилдия на „майсторите певци” – сдружение на поети и музиканти аматьори, по професия най-често занаятчии. „Майсторите певци” разработват занаятчийски тип разбиране за правенето на музика и създават сложна система за композиране и изпълнение на песни.

„Севилският бръснар” от Росини с излъчване в София на 22 ноември и 10 декември

Взривяващата продукция на Метрополитън на класическата комедия от Росини – включваща някои от най-разпознаваемите мелодии в операта изобщо, е с участието на Изабел Ленард в ролята на борбената Розина, Лорънс Браунли като нейната тайна изгора и Кристофър Молтман като безкрайно изобретателния и чаровен бръснар. Микеле Мариоти дирижира ярката и мелодична партитура. Режисьор е носителят на награда „Тони“ – Бартлет Шер, който Ню Йорк Таймс определя като „един от най-оригиналните и вълнуващи режисьори, не само в американския театър, но и в оперното изкуство в цял свят“.

„Севилският бръснар“ е написана от Джоакино  Росини по едноименната класическа комедия на Пиер Бомарше и е призната за абсолютен шедьовър на комичния жанр «опера-буфа».

„Севилският бръснар” е една истинска огърлица от бляскави и неповторими музикални номера. Малко са оперите, а още по-малко комичните, в които има толкова много любими за милиони хора арии, дуети и ансамбли. Блестящата увертюра и до днес е смятана за една от най-хубавите увертюри в оперната музика

Любомир Сагаев, „Книга за операта”

Сателитните излъчвания на „Севилския бръснар“ в рамките на програмата „Метрополитън опера: на живо от Ню Йорк“ са на 22-ри ноември, събота, от 20 часа, и на 10-ти декември (повторение), сряда, от 19.30 часа в Cinema City Mall of Sofia на бул.“Александър Стамболийски“. Билети можете да резервирате и да закупите на място до 3 дни преди излъчванията.

„Макбет” на живо от „Метрополитън опера“ в Ню Йорк 

На 11 октомври един от екраните на „Синема Сити” в София Мол пренесе публиката в „Метрополитън опера“ в Ню Йорк, откъдето се излъчваше на живо „Макбет”  от Верди едновременно в още над 2000 киносалона в 68 държави на шест континента. С това заглавие стартира пилотният проект на фондациите  „Америка за България” и „Международен театрален фестивал „Варненско лято” за предаване в реално време на представления  от един от престижните оперни театри в света, който включва до месец април догодина общо десет сателитни прожекции от най-атрактивните продукции в афиша за сезон 2014/2015. „Метрополитън опера“ на живо от Ню Йорк” е вторият проект след „Националният театър на живо от Лондон” – реализиран в България от Британския съвет, МТФ „Варненско лято” и Столична община, който с помощта на новите технологии прави вече регулярно достъпни за местните публики актуални международни събития в сценичните изкуства.

„Метрополитън опера“ първа въвежда формата на директно дигитално излъчване на представления в киносалони по света през 2006 г. по инициатива на новия й генерален директор Питър Гелб.  Тя е отличена с наградите „Еми” и „Пийбоди”, като вдъхновява и други значими оперни, балетни и театрални сцени (освен Националния кралски театър в Лондон, също и Миланската опера „Ла Скала”, Кралската опера и Кралския балет в Лондон, Балета на Болшой театър и др.) да популяризират по този начин своите продукции и изкуство и да достигат до нови, изключително разнообразни и многобройни зрители по света. По отношение на естетическата посока на „Метрополитън опера“ Гелб си поставя за цел да поддържа високото музикално ниво на нейните представления, зададено от музикалния директор – диригента Джеймс Ливайн, но и да повиши театралността в техния постановъчен стил. Затова той привлича световни театрални режисьори, а и следва традицията да утвърждава „Метрополитън опера“ като събитийно място за изява на едни от най-забележителните оперни изпълнители на нашето време.

Такова изключително успешно съчетание, което „пише история” за „Метрополитън опера“ (Мет), видяхме в „Макбет” от Джузепе Верди по едноименната пиеса на Уилям Шекспир в постановка на изтъкнатия британски шекспиров режисьор Ейдриън Ноубел, който във внушителния период от 13 години /1990 г. – 2003 г./ е бил директор на Кралската шекспирова компания в Лондон. Първата й премиера се състои през 2007 г., но Мет откри сезона с нея с подновен състав, в който като Лейди Макбет триумфално се явява примата Анна Нетребко заедно със сръбския баритон Желко Лучич като Макбет, басът Рене Папе като Банко и тенорът Джоузеф Калея като Макдъф, под диригентската палка на главния диригент на операта  Фабио Луизи.

„Макбет” е първата шекспирова пиеса, която Верди адаптира за опера заедно с либретистите Франческо Мария Пиаве и Андреа Мафеи през 1847 г. С нея той изиграва важна роля за присъединяването на Италия във вълната на преоткриване на Шекспир в Европа във времето на романтизма. Тук сюжетът е компресиран върху основните драматически ситуации. Композиторът прекъсва традицията на италианското „бел канто”, като в музикално отношение се стреми вече да извлече експресивната сила на мелодията, да придаде, както казва той „характер на нотите”. В неговия „Макбет” всичко е концентрирано около демоничните сили, обхождащи пиесата и душите на героите й. Тук вещиците в гората не са само три, а цял тригласов женски хор. Макбет и Лейди Макбет са портретирани в основните и изведени до крайност характеризиращи ги противоречиви страсти, превърнати, както отбелязва битанския шекспировед Джонатан Бейт изобщо за стратегията на работа на Верди по отношение на Шекспир – в тяхна „икона”.

Постановката на Ейдриън Ноубел не се стреми да следва конвенциите на операта на 19 в. В обръщането му към музиката особено по пиеса на Шекспир като че ли има някаква закономерност. Преди няколко години той издава книгата „Как да поставяме Шекспир”, в която подчертава особената сила именно на ритмическото и музикално качество на езика и речта на английския бард. От друга страна, театралният подход в неговия „Макбет” се открива в интерпретативната стратегия на търсене на актуалното значение и звучене на тази опера днес, в прецизното драматично портретиране на действията в нея и на всеки един от героите. В-к „Ню Йорк Таймс” го цитира: „Когато Верди композира „Макбет” през 1847 г., Европа се тресе от бунтове. Сюжетът, който избира да драматизира – за гражданска война, за един велик генерал, който се превръща в кървав тиранин и трябва да бъде отстранен с чужда помощ, е в някакъв смисъл историята на света след 1945 г. Вижте Куба, вижте Зимбабве. Вижте Югоизточна Азия или Южна Америка.” С помощта на сценографа и костюмограф Марк Томпсън Ноубел настанява действието на мрачната опера за трагедията на стремежа за власт в забележителна еклектична смесица. В нея по стилен начин се изгражда образност на разкъсвани от войни и трагедии времена на 20-ти и 21-ви век. Огромни колони и тъмно нашарени плоскости се пренареждат в пространството, правейки възможни необичайно честите за една опера смени на сцените между гора с истински дървета, спалня, банкетна зала, бойно поле и др. Онова, което изглежда като ядро на постановката на Ноубъл, е както въпросът за личната способност за преживяване тежестта на властта като изкушение, завладяваща и засенчава съзнанието амбиция, водеща до престъпления, опасна и бездънна пропаст на вътрешна борба със съвестта, така и акцентът върху отношението между владетеля и неговия народ, подчинен на тази власт, нейния основен потърпевш. „Хорът на вещиците”, с който операта открива, не внушава въплъщение на свръхестествени демонични сили, а е по-скоро като гротеска на силите на една маса. Ключова сцена е началото на четвърто действие, в което Верди специално добавя „хор на шотландските бежанци”, бягащи от тираничното кралство на Макбет към Англия. То е обхванато от мизерия и студ, сняг се спуска по изнурените тела на бежанците и на Макдъф, който тъкмо научава за убийството на жена си и детето си и решава да отмъсти за несправедливостта. Камерата обхожда лицата на изпълнителите, което позволява да видим колко прецизно е построен всеки детайл в този портрет на потиснатите и прогонените от нещастието на земите си, обхванати от единствения стремеж на Макбет и Лейди Макбет да запазят живота си и трона.

Но и те не са предадени никак еднозначно. Верди посочвал, че Лейди Макбет трябва да изглежза „грозна и зла” и да звучи „грубо, рязко и мрачно”. Но, разбира се, нищо подобно не може да се очаква от сензационалната Анна Нетребко. Още първата сцена, в която се появява тя, опровергава всякакви подобни визии – тази на една от знаковите арии в операта „Nel di della vittoria… Or tutti, sorgete”. В нея Лейди Макбет чете писмото от своя съпруг, който й предава пророчеството на вещиците, че ще бъде следващият крал и тя е решена да го постави на трона. Нетребко изпява арията от леглото в семейната спалня; дългите й руси коси и сигнално червеното й червило контрастират на блестящата сива нощна дреха и тъмното обкръжение. Тя плътно и мощно пресъздава своята героиня далеч от традиционната представа за „злодей”, а като силна личност с изключително влияние и сексуална власт над своя съпруг. Тя тласка двамата към пагубно престъпление, в което накрая губи и себе си. Развитието на нейния образ описва парабола, завършваща със забележителната сомнамбулна сцена на арията „Una macchia”. Тук бляскавата нощница е заменена с опърпана, косите са сплескани, погледът е празен, пътят и връзката с реалността са изгубени – тя върви по пътека от нареждани в самия момент под краката й столове и непрекъснато се нагнетява усещането, че всеки момент може да изпадне. Тази роля за Анна Нетребко, чиято звезда изгря зашеметяващо на оперния небосклон още в началото на миналото десетилетие,  означава изключително успешен преход от лиричното към драматично сопрано, разкриване на нов етап от нейната артистична биография, възторжено възприет от критиката и публиката.

По време на радиоизлъчването на представлението на станцията на Мет коментаторът прави сполучливото определение за „Макбет” на Верди като „музика за мислене, чувстване и страдане”. Основната трагедия на героите е, че те като че ли не знаят какво да правят и музиката пресъздава лутането в техните страсти. Желко Лучич е особено убедителен именно в това предаване на вътрешните противоречия на Макбет по много елегантен и емоционален начин.

Фактът, че в „Синема Сити” имахме възможност да гледаме „Макбет” на живо от „Метрополитън опера“, но не физически, а посредством обектива на камерите, по никакъв начин не ощети съпреживяването на това наистина световно събитие. Може би дори точно обратното. Начинът на заснемане максимално ни доближаваше до лицата на изпълнителите, отвеждаше ни зад кулисите и заедно с интервютата с творческия екип постигна онова парадоксално усещане за непосредствено възприемане, което създава техниката. Едно наистина силно и изключително многообещаващо начало на поредицата от преки излъчвания от сцената на „Метрополитън опера“ в Ню Йорк, което подклажда нетърпението за следващите заглавия в програмата й.

АНГЕЛИНА ГЕОРГИЕВА

Статията е публикувана във в-к „Литературен вестник”, бр. 33, 22 – 28.10.2014.