Архив на категория: Галерия

„Макбет” на живо от „Метрополитън опера“ в Ню Йорк 

На 11 октомври един от екраните на „Синема Сити” в София Мол пренесе публиката в „Метрополитън опера“ в Ню Йорк, откъдето се излъчваше на живо „Макбет”  от Верди едновременно в още над 2000 киносалона в 68 държави на шест континента. С това заглавие стартира пилотният проект на фондациите  „Америка за България” и „Международен театрален фестивал „Варненско лято” за предаване в реално време на представления  от един от престижните оперни театри в света, който включва до месец април догодина общо десет сателитни прожекции от най-атрактивните продукции в афиша за сезон 2014/2015. „Метрополитън опера“ на живо от Ню Йорк” е вторият проект след „Националният театър на живо от Лондон” – реализиран в България от Британския съвет, МТФ „Варненско лято” и Столична община, който с помощта на новите технологии прави вече регулярно достъпни за местните публики актуални международни събития в сценичните изкуства.

„Метрополитън опера“ първа въвежда формата на директно дигитално излъчване на представления в киносалони по света през 2006 г. по инициатива на новия й генерален директор Питър Гелб.  Тя е отличена с наградите „Еми” и „Пийбоди”, като вдъхновява и други значими оперни, балетни и театрални сцени (освен Националния кралски театър в Лондон, също и Миланската опера „Ла Скала”, Кралската опера и Кралския балет в Лондон, Балета на Болшой театър и др.) да популяризират по този начин своите продукции и изкуство и да достигат до нови, изключително разнообразни и многобройни зрители по света. По отношение на естетическата посока на „Метрополитън опера“ Гелб си поставя за цел да поддържа високото музикално ниво на нейните представления, зададено от музикалния директор – диригента Джеймс Ливайн, но и да повиши театралността в техния постановъчен стил. Затова той привлича световни театрални режисьори, а и следва традицията да утвърждава „Метрополитън опера“ като събитийно място за изява на едни от най-забележителните оперни изпълнители на нашето време.

Такова изключително успешно съчетание, което „пише история” за „Метрополитън опера“ (Мет), видяхме в „Макбет” от Джузепе Верди по едноименната пиеса на Уилям Шекспир в постановка на изтъкнатия британски шекспиров режисьор Ейдриън Ноубел, който във внушителния период от 13 години /1990 г. – 2003 г./ е бил директор на Кралската шекспирова компания в Лондон. Първата й премиера се състои през 2007 г., но Мет откри сезона с нея с подновен състав, в който като Лейди Макбет триумфално се явява примата Анна Нетребко заедно със сръбския баритон Желко Лучич като Макбет, басът Рене Папе като Банко и тенорът Джоузеф Калея като Макдъф, под диригентската палка на главния диригент на операта  Фабио Луизи.

„Макбет” е първата шекспирова пиеса, която Верди адаптира за опера заедно с либретистите Франческо Мария Пиаве и Андреа Мафеи през 1847 г. С нея той изиграва важна роля за присъединяването на Италия във вълната на преоткриване на Шекспир в Европа във времето на романтизма. Тук сюжетът е компресиран върху основните драматически ситуации. Композиторът прекъсва традицията на италианското „бел канто”, като в музикално отношение се стреми вече да извлече експресивната сила на мелодията, да придаде, както казва той „характер на нотите”. В неговия „Макбет” всичко е концентрирано около демоничните сили, обхождащи пиесата и душите на героите й. Тук вещиците в гората не са само три, а цял тригласов женски хор. Макбет и Лейди Макбет са портретирани в основните и изведени до крайност характеризиращи ги противоречиви страсти, превърнати, както отбелязва битанския шекспировед Джонатан Бейт изобщо за стратегията на работа на Верди по отношение на Шекспир – в тяхна „икона”.

Постановката на Ейдриън Ноубел не се стреми да следва конвенциите на операта на 19 в. В обръщането му към музиката особено по пиеса на Шекспир като че ли има някаква закономерност. Преди няколко години той издава книгата „Как да поставяме Шекспир”, в която подчертава особената сила именно на ритмическото и музикално качество на езика и речта на английския бард. От друга страна, театралният подход в неговия „Макбет” се открива в интерпретативната стратегия на търсене на актуалното значение и звучене на тази опера днес, в прецизното драматично портретиране на действията в нея и на всеки един от героите. В-к „Ню Йорк Таймс” го цитира: „Когато Верди композира „Макбет” през 1847 г., Европа се тресе от бунтове. Сюжетът, който избира да драматизира – за гражданска война, за един велик генерал, който се превръща в кървав тиранин и трябва да бъде отстранен с чужда помощ, е в някакъв смисъл историята на света след 1945 г. Вижте Куба, вижте Зимбабве. Вижте Югоизточна Азия или Южна Америка.” С помощта на сценографа и костюмограф Марк Томпсън Ноубел настанява действието на мрачната опера за трагедията на стремежа за власт в забележителна еклектична смесица. В нея по стилен начин се изгражда образност на разкъсвани от войни и трагедии времена на 20-ти и 21-ви век. Огромни колони и тъмно нашарени плоскости се пренареждат в пространството, правейки възможни необичайно честите за една опера смени на сцените между гора с истински дървета, спалня, банкетна зала, бойно поле и др. Онова, което изглежда като ядро на постановката на Ноубъл, е както въпросът за личната способност за преживяване тежестта на властта като изкушение, завладяваща и засенчава съзнанието амбиция, водеща до престъпления, опасна и бездънна пропаст на вътрешна борба със съвестта, така и акцентът върху отношението между владетеля и неговия народ, подчинен на тази власт, нейния основен потърпевш. „Хорът на вещиците”, с който операта открива, не внушава въплъщение на свръхестествени демонични сили, а е по-скоро като гротеска на силите на една маса. Ключова сцена е началото на четвърто действие, в което Верди специално добавя „хор на шотландските бежанци”, бягащи от тираничното кралство на Макбет към Англия. То е обхванато от мизерия и студ, сняг се спуска по изнурените тела на бежанците и на Макдъф, който тъкмо научава за убийството на жена си и детето си и решава да отмъсти за несправедливостта. Камерата обхожда лицата на изпълнителите, което позволява да видим колко прецизно е построен всеки детайл в този портрет на потиснатите и прогонените от нещастието на земите си, обхванати от единствения стремеж на Макбет и Лейди Макбет да запазят живота си и трона.

Но и те не са предадени никак еднозначно. Верди посочвал, че Лейди Макбет трябва да изглежза „грозна и зла” и да звучи „грубо, рязко и мрачно”. Но, разбира се, нищо подобно не може да се очаква от сензационалната Анна Нетребко. Още първата сцена, в която се появява тя, опровергава всякакви подобни визии – тази на една от знаковите арии в операта „Nel di della vittoria… Or tutti, sorgete”. В нея Лейди Макбет чете писмото от своя съпруг, който й предава пророчеството на вещиците, че ще бъде следващият крал и тя е решена да го постави на трона. Нетребко изпява арията от леглото в семейната спалня; дългите й руси коси и сигнално червеното й червило контрастират на блестящата сива нощна дреха и тъмното обкръжение. Тя плътно и мощно пресъздава своята героиня далеч от традиционната представа за „злодей”, а като силна личност с изключително влияние и сексуална власт над своя съпруг. Тя тласка двамата към пагубно престъпление, в което накрая губи и себе си. Развитието на нейния образ описва парабола, завършваща със забележителната сомнамбулна сцена на арията „Una macchia”. Тук бляскавата нощница е заменена с опърпана, косите са сплескани, погледът е празен, пътят и връзката с реалността са изгубени – тя върви по пътека от нареждани в самия момент под краката й столове и непрекъснато се нагнетява усещането, че всеки момент може да изпадне. Тази роля за Анна Нетребко, чиято звезда изгря зашеметяващо на оперния небосклон още в началото на миналото десетилетие,  означава изключително успешен преход от лиричното към драматично сопрано, разкриване на нов етап от нейната артистична биография, възторжено възприет от критиката и публиката.

По време на радиоизлъчването на представлението на станцията на Мет коментаторът прави сполучливото определение за „Макбет” на Верди като „музика за мислене, чувстване и страдане”. Основната трагедия на героите е, че те като че ли не знаят какво да правят и музиката пресъздава лутането в техните страсти. Желко Лучич е особено убедителен именно в това предаване на вътрешните противоречия на Макбет по много елегантен и емоционален начин.

Фактът, че в „Синема Сити” имахме възможност да гледаме „Макбет” на живо от „Метрополитън опера“, но не физически, а посредством обектива на камерите, по никакъв начин не ощети съпреживяването на това наистина световно събитие. Може би дори точно обратното. Начинът на заснемане максимално ни доближаваше до лицата на изпълнителите, отвеждаше ни зад кулисите и заедно с интервютата с творческия екип постигна онова парадоксално усещане за непосредствено възприемане, което създава техниката. Едно наистина силно и изключително многообещаващо начало на поредицата от преки излъчвания от сцената на „Метрополитън опера“ в Ню Йорк, което подклажда нетърпението за следващите заглавия в програмата й.

АНГЕЛИНА ГЕОРГИЕВА

Статията е публикувана във в-к „Литературен вестник”, бр. 33, 22 – 28.10.2014.

„Кармен“ от Бизе – най-популярната опера в историята на Met Live

Carmen_AleksandrsAntonenko_and_Anita Rachvelishvili_Ken_Howard (2)

Жорж Бизе пише „Кармен” по едноименната новела на Проспер Мериме. Макар че претърпява провал с първото си представление, защото е сметната за твърде «неприлична», днес тя безспорно е едно от най-големите постижения във френската музика от втората половина на ХІХ век.

„Кармен“ е и най-известното произведение на Бизе, но за жалост композиторът не доживява успеха му. На премиерата в Париж през 1875 г. операта е отхвърлена и от публиката, и от критиката. Бизе умира три месеца по-късно (едва 36-годишен), а само след една година „Кармен“ предизвиква фурор във Виена. Днес това е една от най-поставяните опери в света. В историята на Метрополитън тя заема трето място с 990 представления, следвайки „Бохеми“ (1259) и „Аида“ (1132).

Постановката на „Кармен” от Ричард Еър е и най-популярната опера в историята на сателитните излъчвания на живо от Метрополитън опера. Анита Рачвелишвили изпълнява главната роля на съблазнителната циганка и именно с това свое участие получава признание в много от водещите световни оперни театри. Александър Антоненко пее обсебения войник Дон Хозе, а изгряващото сопрано Анита Хартиг – Микаела. Илдар Абдразаков е тореадорът Ескамилио, а палката е в ръцете на испанския диригент Пабло Ерас-Касадо.

с благодарност към Васил Богданов